Скъпи приятели!
Навярно много от вас имат приятелки или сестри, които се казват Ани. Да, това е едно често срещано име. И майката на Дева Мария се е казвала Ана. Убедена съм обаче, че малко са хората, които познават Ани идеалистката. Тя е само една сред безбройните момичета, които носят това чудесно име. Но Ани, за която искам да ви разкажа, или "Ани фантазьорката", както я наричаха преди това, е съвсем различна от всички момичета не само в нашия град, но и в целия свят дори. И знаете ли защо е различна? Защото умее да мечтае и да вярва на своите мечти. А те, мечтите й, са приказни!
Иначе Ани е момиче като всички останали момичета на нейната възраст. Тя е високо, стройно, чаровно момиче, с дълги черни чупливи коси, с дълги и подвити мигли, които предават допълнителен чар на външността й. Лицето й е миловидно, а очите й са много интересни – топли, кафяви очи, като огледало. Имаш чувството, че ще се огледаш в него или по-точно тя ще огледа всичко в теб и без думи ще открие мислите ти. Човек, когато застане пред нея, се чувства като че ли е застанал пред някакъв духовен рентген – всичко е открито до мозъка на костите му чак! Не е нужно човек да говори за себе си или някой друг да говори за него – тя открива всичко у човека: и доброто, и злото.
По характер Ани е изключително скромно момиче. Не обича много да говори. Обича да наблюдава хората около себе си, да се вглежда във външността им, да ги слуша внимателно, когато й говорят. Но вниманието й не е съсредоточено толкова върху темата на разговора, а към човешкото, стойностното у човека, което настойчиво търси, взирайки се в душата и сърцето на човека, с когото разговаря. Сърцето й е изключително отзивчиво и нежно. Страда заедно със страданието не само на своите приятели, но и за хората, които не познава лично, но е чула за трагедията им. Тя дори се измъчва с героите от филмите, живее с проблемите им.
Да, Ани е едно прекрасно момиче, което е открило пътя на своето призвание и е решило твърдо да го следва, каквото и да й коства всичко това. Все едно й е дали ще я наричат просто Ани, дали с ирония ще й подвикват “Ани фантазьорката”, както я нарекоха отначало съучениците й, дали с чувство на уважение, на възхищение дори ще й казват “Ани идеалистката”, когато говорят за нея. Да, всичко й е все едно, защото тя е момиче с характер и знае какво очаква от този живот, знае към какво се стреми, знае защо е тук, на земята. Знае и колко голямо, колко значимо, колко отговорно е нейното призвание – да събуди този свят от духовния сън, който е приспал цялото човечество; да посочи на хората верния път, по който трябва да тръгнат, за да реализират мечтите си и да превърнат земята отново в рай – прекрасен земен рай, както е била някога, а не пустиня, духовна пустиня, както е казал Согиал Ринпоче... И тъй като споменах името на тибетския учен Ринпоче, ще ви разкажа и как започна цялата тази «история» около Ани, защото тя е свързана с неговото име. А ето как започна всичко преди няколко месеца...
Ани, както вече казах, е едно скромно момиче, потънало в дълбок размисъл за смисъла на човешкия живот. Преди година–две, преди няколко месеца дори, тя беше съвсем различна. Ходеше на училище с приятелките си, смееха се до насита в училище, шегуваха се. Тя също, като всички момичета на своята възраст, обичаше шумните веселия, обичаше дискотеките, купоните, обичаше дивата музика. Доскоро тя беше едно весело и напълно безгрижно момиче, на което в училище просто му вървеше по всичко. Вкъщи, обградена от грижите и обичта на родителите си, не забелязваше как минават дните й. Тя имаше и своята детска мечта – да стане лекарка, за да помага на хората, да лекува болките им, да облекчава страданията им, да възвръща отново обичта в сърцата и душите им. И тя следваше своя път, въпреки веселите игри и шумните купони.
Веднъж обаче се случи нещо необикновено по нейна преценка, въпреки че то беше напълно естествено. Учениците от 11-ти клас имаха час по философия. Това беше час като всички останали, но все пак имаше нещо необикновено, нещо съдбоносно за Ани в този час. Учителката по философия им беше дала тема за написване на есе: «Съвременното общество – духовна пустиня!» /Согиал Ринпоче/.
Всички се изненадаха от темата, включително и Ани.Те не разбираха как може съвременното общество да бъде духовна пустиня... Знаеха, че е общество, което има много, много проблеми, които се опитва да разреши... Знаеха, че има много жестокост в този свят, в който живеят хората, но все пак за тях това беше нещо нормално... И така те не можеха да се съгласят с твърдението на автора на тази мисъл. Не можеше да се съгласи и Ани! Та нали беше толкова забавно всичко в нейния живот?!... Нали имаше обичта на хората около себе си?!... Нали имаше своите весели забавления през свободните часове и дни от живота си?!... Нали и тя, и нейните съученици имаха младостта си, а това е най-чудесната възраст в човешкия живот?!... Нима всички те живеят в някаква пустиня, макар и да е тя духовна пустиня?!...
Така си мислеше Ани и нещо, което беше дълбоко в разума й, се бунтуваше срещу твърдението на Ринпоче.
Учителката по философия, изключително добър психолог и педагог, съвсем съзнателно записа само темата на есето и изчака тъпреливо първата реакция на своите ученици. Тя внимателно наблюдаваше всеки жест, долавяше всяко вълнение по лицето на учениците си, слушаше възклицанията им, недоумението им. Откриваше готовността им да оборят автора на мисълта, написана на дъската, и да докажат, че светът е прекрасен, следователно и обществото е прекрасно, защото в него живеят толкова младежи като тях, готови да запалят с ентусиазма си цялата земя. Живеят толкова трудолюбиви, честни и интелигентни хора. Познават също така и толкова достойни за уважение хора, които са изживели съзнателно и пълноценно своя живот на земята. Да, те имаха своите аргументи, за да докажат обратното становище за съвременното общество. И логиката им беше желязна!
Но... само в техните очи всичко беше чудесно...Те самите се убедиха в това, когато след търпеливото очакване на бурните реакции учителката написа на черната дъска една мисъл на Ринпоче от книгата му за Живота и Смъртта, излязла през 1992 година:
«Всички велики духовни учения на света, включително и християнството, разбира се, ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществуване, което предава на земния живот свещен смисъл. Но въпреки тези учения, съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, ЗАЩОТО ПОВЕЧЕТО ХОРА СМЯТАТ, ЧЕ НЯМА НИЩО ДРУГО, ОСВЕН НАСТОЯЩИЯ ЖИВОТ.».
Всички ученици затаиха дъх. Няколко пъти прочетоха думите на Ринпоче. Мисълта им заработи трескаво. Вниманието им бе умело насочено от преподавателката към безсмъртието, към това «бъдещо съществуване, което предава на земния живот свещен смисъл». Тя постави акцента върху най-силния аргумент на автора на тази мисъл: ''защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот''.
А какво смятаха те?!... В коя категория хора бяха те, съучениците на Ани?!... Какво мислеше и тя самата за себе си, за хората около себе си, за родителите и близките си, за обществото – за цялото човечество?!... Какво наистина мислеше тя?!... Никой не знаеше това, освен тя самата...
Всичко се завъртя около нея с огромна скорост. Като че ли целият свят се преобърна пред погледа й и тя видя пред себе си една мрачна и тъжна картина, която я потопи в задълбочен размисъл. Тя не можеше повече да разсъждава спокойно. Не можеше нищо да напише в това вцепенено състояние. С облекчение въздъхна като човек, който внезапно се е събудил от кошмарен сън, когато чу отново гласа на учителката – есето оставаше за следващия час...
Какво облекчение!... Каква вътрешна радост беше за Ани това, защото тя не можеше да напише нито ред върху белия лист!...Не беше свикнала да се излага пред учителите и съучениците си, въпреки че познаваше умението на учителката си да прочита написаното върху празния лист, което много често е по-смислено и по-съдържателно от това, което е изразено с думи...
Размислите на Ани за живота и смъртта не свършиха с учебния час по философия. Те продължиха през целия ден в настойчиво търсене на истините за човека и света, за смъртта и безсмъртието. Разговаряше мислено с автора на мисълта, съгласяваше се с него, но после отново и отново се появаваха старите й мисли, старите й представи за обществото, за света и започваше да спори с Ринпоче. Легна си вечерта с тия тежки мисли, с това ново, непознато до днес настроение. Искаше да заспи, но сънят бягаше от очите й. Унасяше се в сън, но отново и отново зазвучаваха думите, написани на черната дъска: ''... защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот.''.
Изтощена от размислите си, от преживените емоции през този паметен ден, тя заспа почти на разсъмване. Заспа и сънува сън, ужасен сън: цялата земя се тресеше, обхваната от буйни огнени пламъци... Изгаряха птиците, животните и хората... Чуваха се зловещи писъци...Настъпваше краят на Света. Настъпваше Огненият Апокалипсис, за който пишеше в Свещеното Писание. Тя знаеше това, защото беше чела някъде за него, беше гледала и филма за Апокалипсиса, беше чела и в своята Детска Библийка, която майка й беше й подарила за 10-я й рожден ден. Всичко това й направи някога много силно впечатление, но постепенно то избледня от съзнанието й, защото и тя, като всички деца, като всички останали хора или като повечето хора, както посочваше и авторът на цитираната по-горе мисъл, не вярваше, че има нещо друго, освен земния живот. Тя знаеше, че книгите са написани, за да забавляват хората, филмите също. Знаеше, че светът ще съществува вечно, все едно дали е добър или лош. Знаеше, затова беше така спокойна, така весела, така безгрижна като почти всички хора на тая земя, които мислят като нея. А те са стотици! Те са хиляди! Те са милиони добри и честни хора!
Да, добри и честни хора! Точно тая мисъл най-много я смути, защото всички тия добри и честни хора, горяха в пламъците на стария свят. Заедно с тях бяха децата – чистите, невинните деца, децата, които толкова много Ани обичаше! Та нали и тя има по-малка сестричка, която обича?!... Нима цялото човечество ще загине?!... Кого ще лекува тогава, когато стане лекарка?!... На кого ще помага, когато няма да има нито един жив човек?!...
За първи път след този сън тя се замисли много сериозно за Огнения Апокалипсис, който застрашаваше и нейния живот... Тя трябваше да намери изход за предотвратяване на всичко това! Тя трябваше да спаси този погиващ свят! Тя трябваше да бърза, да бърза, за да изпревари непоправимото! Трябваше, трябваше, трябваше! И трябваше непременно да успее, защото вярваше, че някаква невидима сила ще й помогне. Да, тя трябваше да сподели своя сън за Огнения Апокалипсис, защото видя в съня си, че беше единственият жив свидетел, който стоеше и наблюдаваше потресаващата картина на смъртта, но беше безпомощна, за да я спре. Стоеше встрани, побледняла до смърт, ужасена от гледката, онемяла от огромната болка за хората, за птиците, за животните – за планетата Земя. Вцепенението й беше толкова силно, че тя не можеше дори да заплаче. Нито една сълза не се отрони от очите й. А в сърцето й нямаше и капка кръв. Стоеше безмълвна като ням свидетел на картината на Божия гняв, на Божието справедливо възмездие... Възмездие за потъпкването на Свещеното Божие Слово!!!
За първи път след този сън думите от Детската Библия, която беше прочела преди години на един дъх, оживяха в сърцето й, раздвижиха душата й, просветлиха разума й. Тя видя пред себе си в своето въображение апостолите на Христа – най-верните, най-смелите проповедници на Божието Слово. Тя си спомни за мъките, които преживяха, за вярата им в Божия Син и в Божието Свято Слово. Спомни си дори и за филма по романа на Сенкевич «Камо грядеше» /”Quo vadis”/, който гледа преди години. Спомни си колко много плака тогава за апостол Петър, разпънат на кръста с главата надолу. Спомни си колко много се моли тогава, въпреки че не знаеше как да се моли, нито пък вярваше в Бога. Моли се за Лигия, моли се за Виниций. Моли се за любовта им. Моли се за тържеството на любовта над смъртта. Моли се за справедливо възмездие от Небето за Нерон и съпругата му, за всички жестоки хора, които бяха виновни за мъките на тия невинни, изключително благородни хора, наречени "християни". Спомни си как сърцето й ридаеше от болка, как сълзите й се стичаха в тъмнината на киносалона. Спомни си въздишката на облекчение и радост, когато победи Любовта, а не смъртта за тия млади хора, които се обичаха искрено и нежно и преминаха заедно през толкова огнени изпитания. Спомни си колко много, много плака и след филма. Плака от радост този път. Плака от благодарност към Бога, Когото не познаваше и никога до този момент за нищо в живота си не беше молила, но сега Той чу молитвите й, видя сълзите й. Той изпрати своето Благословение от Небето за Виниций и Лигия, но заедно с това изпрати и своето справеливо възмездие. Спомни си дори, че много се моли тогава Бог да й помогне да срещне в живота си своя Виниций, да й помогне да го открие, да сподели мечтите си, любовта си с него и заедно да бъдат цял един живот. Да живеят в името на някаква възвишена цел, а именно: да бъдат лекари и да помагат на хората!
...
Така си мислеше Ани дни, седмици, месеци наред след филма, после и тези вълнения стихнаха, след това отшумяха напълно, отидоха в забравата на времето.Остана само мечтата й да следва медицина, а всичко останало – както се случи в живота.
Сега обаче не мислеше така. Нова светлина проблясна в съзнанието й. Нови хоризонти се откриха пред погледа й. Не, не медицина! НЕ ХУМАННА МЕДИЦИНА ТРЯБВА ДА ЗАВЪРШИ ТЯ! Нужна й е друга медицина, която ще й помогне да излекува чрез «Живата вода» на Библейското Слово цялото човечество от духовната проказа, превърнала не само съвременното общество, а цялата Земя в «духовна пустиня»!!! Тия истини на Божието Слово са й нужни така, както никога досега!!! Освен истините, нужна й е и Вяра – огромна, гигантска вяра, чрез която да се бори срещу неверието на хората в този свят и да го победи!!! Нужна й е сила, огромна духовна сила, Божествена сила, за да победи злото в този свят!!! Нужна й е силата на самия Божий Син!!! Нужен й е самият Той – Божият Син, дошъл в живота й, в мечтите й, в сърцето й, чрез някакъв добър, багороден младеж, в чието сърце горят болката и любовта към всички в този Свят!!! Този младеж й е нужен, както никога досега, защото не можеш да тръгнеш сам срещу стихията на злото и да очакваш да го победиш!!! Би било наивно човек да мисли така, защото той дори не е човек, когато е сам, а част от цялото, наречно "Човек"... Та нали Бог е създал човека "по Свой образ и Свое подобие"?!!! Създал го е от две половинки, от мъж и жена, за да бъдат едно цяло, за да имат едно сърце, една душа, една мечта!!! За да имат една цел, към която да се стремят!!! Да имат един път, по който да вървят!!! Да, този човек й е нужен, за да тръгне по пътя на своето призвание!!! Тя дори не мислеше вече само за себе си, а мислеше за всички хора, които са на нейната възраст! Мислеше колко чудесно би било, ако всеки от тях открие своето «второ аз», ако слеят сърцата и живота си в СВЕЩЕН БРАЧЕН СЪЮЗ, БЛАГОСЛОВЕН ОТ БОГА, И ТРЪГНАТ ПО СВОЯ ПЪТ – ПЪТЯТ НА СВОЕТО ПРИЗВАНИЕ! То този Свят тогава би бил чудесен! Децата, които ще се родят от тяхната любов, също ще бъдат благословени деца! ТЕ ЩЕ БЪДАТ СЪЗДАДЕНИ И ОТГЛЕДАНИ С МНОГО ОБИЧ! Ще раснат здрави и добри, направлявани в пътя на Духовните добродетели от своите родители! На своето време те също ще открият «любовта на живота си», ще открият призванието си, ще създадат свой уютен дом, в който царят Любовта и Добротата, Вярата в Бога и благодарността към Него! И така този КРЪГОВАРАТ НА ЖИВОТА ще се повтаря ден след ден, година след година!!!...
Ще изчезне злото от тази Земя. Ще изчезнат убийствата, кражбите, аморалните деяния, наркотиците и алкохолът. Ще изчезнат ужасите от войните. Ще изчезне неверието в Бога. Ще изчезне неверието в живота след смъртта. Ще изчезне опасността от Трета световна, термоядрена война, която ще постави край на човешката цивилизация. Ще бъде предотвратен ОГНЕНИЯТ АПОКАЛИПСИС, описан в Библията, видян в страшния сън... Животът ще бъде чудесен тогава, защото Светът ще бъде прекрасен!!!
Всичко това откри Ани в резултат на размислите си през тия два дни и една нощ след случилото се в училище в час по философия... Легна си спокойно втората нощ, защото беше открила в сърцето си Пътя за спасение на хората. Беше достигнала до това чудесно прозрение за Любовта, за Брака и Семейството, за Призванието. Преди това тя не можеше да разбере защо има толкова нещастни деца, изоставени от своите родители, скитащи по улиците на големите градове или оставени в Домовете за сирачета...Сега откри причината за това – липсваше Любовта, но не човешката, нетрайната, измамната любов в живота на младите хора, в живота на родителите на тия деца. Липсваше ГОЛЯМАТА, ТРАЙНАТА, ВЕЧНАТА БОЖЕСТВЕНА ЛЮБОВ, която се дарява от Небето на хората с чисти и добри сърца, които искрено се обичат и са готови да следват любовта си, независимо през какви изпитания трябва да преминат. Нужна е красивата любов на Виниций и Лигия!!! А Тя се дарява само от Небето!!! Освен за себе си, тя искаше тази любов за хората по цялата Земя.
Затова Ани реши да опита още веднъж с молитвата си...
Преди да си легне, тя застана на колене пред Бога, като постави на един стол Детската си Библийка, която за нея сега беше най-скъпото нещо, което притежаваше. После сля молитвено ръцете си, затвори очите си, защото така се чувстваше по-съсредоточена, абстрахирайки се от обстановката в стаята, и започна да се моли. Оначало плахо и неуверено, защото трудно намираше точните думи, но постепенно, незабелязано дори, тя започна да ги изговаря гласно.Чувайки със собствения си слух всяка своя дума, тя не можеше да повярва, че това са нейните думи. Това беше Божият Свети Дух, Който водеше, който направляваше молитвата й, но за всичко това тя си спомни по-късно – пак от прочетеното в нейната Детска Библийка. В нея беше посочено как да се моли чрез Светия Дух, Който ще ни даде думи, ще отнесе молитвата ни пред самия Престол на Бога. Накрая благодари за отговора, който вярваше, че ще получи. Прибра отново Библийката си, като не пропусна да я целуне и да я притисне до сърцето си, прибра стола на мястото си, прекръсти се и си легна доволна от това, което беше направила за човечеството, за хората, които обичаше, за себе си, а всичко останало предостави на ВСЕМОГЪЩИЯ БОГ, защото беше убедена, че Той е СПРАВЕДЛИВ БОГ.
Легна си и заспа дълбок сън. Пак на сутринта, преди да се събуди, сънува сън, чудесен сън: ЗЕМЯТА БЕШЕ НОВА! ТЯ ИЗГЛЕЖДАШЕ КАТО ЕДИН ГОЛЯМ ГРАД, ОГРЯН ЦЕЛИЯТ ОТ НЕЗЕМНА СВЕТЛИНА! Самият град беше много, много красив и чист. Видя още една река, чиито води бяха бистри, като кристал. Тя изтичаше от някакъв Престол, навярно това беше Божият Престол. Водите на тая река не бяха обикновени. Това беше «Живата вода», за която също беше чела в своята Библийка.
Много силно впечатление й направи едно дърво, отрупано с красиви и сочни плодове, чиито листа служеха за изцеление на народите, събрани от четирите краища на Земята в този приказен град. Навярно това беше «ДЪРВОТО НА ЖИВОТА», за което също беше чела...
Да, без съмнение това беше онова приказно Божие Царство, за което пишеше в тая вълшебна книга, която Ани прочете на своя 10-ти рожден ден и си пожела това да бъде за нея най-големият й подарък: да види в съня си това ПРИКАЗНО ЦАРСТВО! И ето: тази й мечта се сбъдна, макар и след няколко години. Тя видя себе си, видя близките си, видя децата, за които толкова много страдаше сърцето й. Ани знаеше, че това са бездомните деца, които бяха изпили до дъно горчивата чаша на живота. Затова сега те се радваха в Божието Царство заедно с праведниците, с вярващите в Христа хора, защото бяха заплатили високата цена на своето щастие с цената на много сълзи.
Най–голяма беше изненадата и радостта й, когато видя до себе си един прекрасен младеж. Той приличаше повече на принц, отколкото на обикновен младеж. В сърцето на този «принц» имаше много, много обич и преданост към Ани. Той й подаде ръката си, притегли я към себе си и я притисна силно до сърцето си, обгръщайки я с ръце, в знак на вечна закрила и обич. Тя склони главичката си покорно до сърцето му, в знак също на обич, но и на дълбоко смирение. След това двамата се хванаха за ръка и тръгнаха напред с бавни, тържествени стъпки, като че ли водени от някаква невидима сила. Вървяха, вървяха така по една осветена пътека, намирайки се в огромен, приказен Божествен храм. Там, в центъра на храма, те се спряха пред един изключително благороден старец с дълги бели коси и дълга бяла брада. В погледа му гореше бащинска обич, която предаваше изящество на цялата тая гледка: престолът, на който седеше, жезълът в лявата му ръка, дясната му ръка, вдигната за благословение във въздуха...
Ани и младежът застанаха на коленца пред Него и така, както се държаха за ръка, сведоха смирено главичките си, облягайки ги върху полите на дългата бяла дреха, с която беше обечен този чудесен ДУХОВЕН БАЩА, и стаиха дъх в трепетно очакване на СВЕЩЕНОТО БЛАГОСЛОВЕНИЕ. От прекомерното вълнение тя не чу думите на Бог Отец /така реши Ани, че това е Той – Господарят на Живота и Смъртта/, но в следващия миг видя как заедно с този младеж се сляха напълно в едно. Изчезна човешкият им облик. Това без съмнение бе ЩАСТЛИВИЯТ ЖИВОТ В ПРИКАЗНОТО БОЖИЕ ЦАРСТВО...
В следващия миг Ани се събуди от тоя приказен сън и много съжаляваше за това, че не успя да види по-нататък какво щеше да последва. Но без съмнение тя бе разбрала, че това беше символичен израз на любовта, която НЕБЕТО ще й изпрати, за да дари тази любов на целия свят и да спаси хората от вековната духовна смърт, защото Тя, Любовта, беше "ЖИВАТА ВОДА НА ВЕЧНОСТТА!!!...
Отговорът беше намерен. Пътят беше открит. Оръжието беше дарено. Божията воля беше ясно изявена. Оставаше само едно: ДА СЛЕДВА ТОЗИ ПЪТ С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО!!! Затова първото, което направи в момента на огромната си радост, бе да опише всичко това в есето си по философия, очаквайки, че всички ще я разберат, ще й благодарят, ще я обикнат още повече. Но се излъга жестоко...
Никой от съучениците й в първия момент не я разбра... Когато свърши и последното изречение от есето си, настъпи гробна тишина...Отначало замълчаха всички, после се изсмяха. Дори се смяха много, много дълго време, а след това я нарекоха «фантазьорка» – най- голямата «фантазьорка», която са срещали някога...Това я огорчи много, но не повлия на взетото решение да следва своя път.
Само учителката й я разбра. Тя не успя да скрие нито вълнението си, че поне една ученичка от целия клас е успяла да разбере Посланието за Човешкото Безсмъртие и то да докосне така дълбоко сърцето и душата й, нито сълзите си, които се стичаха неудържимо по лицето й. Не каза нито дума...Погали само къдриците на детето с нежно и отзивчиво сърце, защото Ани все още беше дете. След това се наведе, целуна косичките й и после бавно, бавно си излезе от класната стая, обляна цялата в сълзи, без да се срамува от тях... Излезе, недочакала края на часа...
Отново настана мълчание... Жестът и сълзите на учителката докоснаха дълбоко съзнанието на съучениците на Ани. Никой повече не посмя да я нарече «фантазьорка». Не посмя да се изсмее зад гърба й дори...Един по един - срамежливо, смутено - всички застанаха пред нея, до нея, обгърнаха я с присъствието си. Едни повториха жеста на учителката си, други докоснаха ръчичката й и като че ли едва сега забелязаха колко нежна и крехка беше тая ръка, написала всичко това.Трети просто й пожелаха искрено: ''Успех, Ани!''.
От този ден тя не беше обикновена тяхна съученичка. Тя беше просто различна от тях, беше нещо специално, нещо извисено, нещо неземно имаше в нея. Тя беше израсла само за няколко дни с цели «векове» в сравнение с тях. За тях тя беше идеалистка. Да, именно идеалистка, но не безпочвена идеалистка - не! Нейният идеализъм беше от тоя вид, който се превръща в реалност. Затова всички започнаха да я наричат «Ани идеалистката», когато говореха за нея. Тя се радваше на уважението и обичта на съучениците си, но не се възгордя от това, защото доброто й сърце не познаваше гордостта.
Първите хора, на които без да разбере как проповядва истините за Божието Царство и на които посочи пътя към Него, бяха именно те, нейните съученици, които толкова много обичаше. Те бяха първите, които самият Бог избра чрез нея да бъдат поданици на Неговото Царство, както е писано в Свещеното Писание: ''Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете, защото за такива е Царството Божие!»
Без да разбере дори, Ани беше станала като Ап. Павел – най-ревностният проповедник на Христовото учение за ЦАРСТВОТО БОЖИЕ!!!
Скъпи приятели!
Сега вече и вие познавате Ани идеалистката, която стана най-младият проповедник на Библейските истини през XXI век!
Нека й пожелаем успех! Нека да й кажем, че много, много я обичаме и искаме да бъдем заедно с нея в БЕЗКРАЙНАТА ВЕЧНОСТ!!!
И нека й подарим едно цветенце, израз на нашата чиста и искрена обич - еделвайс - най-красивото планинско цвете!
25. 03. 2002 година
Детелина
/Детелина Златева/
гр. Казанлък
