КИНА ЗЛАТЕВА: 28.11.2011 г.

Чудотворната икона на Майката Божия в Казанлъшкия манастир

"Въведение Богородично"!

"Българската святост е нашето духовно съкровище. Всеки ден ние стъпваме на земя, напоена с мъченическа кръв, и вървим по стъпките на подвижници, но не ги познаваме достатъчно. Много исторически превратности са заличили следите им в паметта ни, но те са живи на небесата и принасят топли молитви за нас."

Така е отразила тази истина на една от първите страници на книгата си "Разкази за българските светии и за светиите, свързани с България" мон. Валентина Друмева... Разкази, възкресяващи миналото на народа ни... Възкресяващи величието на този героичен народ, дал толкова много светци, изявявал винаги своята висока духовност в тежки и съдбоносни времена, както в годините на робството, и съхранил през вековете чистотата на тази висока духовност - Чистотата на Православието...

Доказателство за това са отново думите на мон. Валентина Друмева, която в Послеслова на своята книга за българските светии е отбелязала следното:

"При всяка копка по нашите земи днес археолозите откриват следи не само от висока материална култура, но и от висока духовност. Ако можеше по археологически път да се проникне в тази духовност, ние бихме се изправили пред едно чудо. Ще видим една висока, чиста и красива изява на православния християнски дух, която в такава степен няма нито една страна на Балканите. Затова тя е обогатила много народи, близки и далечни.

Нашата малка България не само е напоена с много мъченическа кръв и облъхана от преподобна монашеска святост, но тя познава върхове и в други духовни подвизи, с които не всяка страна може да се похвали."

Тази запазена чистота на Православието се дължи не само на хората, светите хора, посветили изцяло живота си на Бога и Църквата, но тя се дължи и на Светините, които украсяват православните храмове. Иконите! Почитаме ли ги? Почитаме ли ги наистина като Светини? Знаем ли изобщо интересните им и разнообразни истории? Знаем ли достатъчно за тях? Знаем ли за чудесата, които са извършили и продължават да извършват ден след ден? Знаем ли за тях, за да се радваме и да се възползваме от тази безценна святост, която Бог ни е дарил чрез тях? Знаем ли? Ако не знаем, то никога не е късно да се обърнем към тази святост, пред която можем само да благоговеем... Да, именно да благоговеем, защото всяка една икона, към която пристъпваме с благоговеен трепет, с вяра и благодарност в сърцето си, то тя се превръща в чудотворна икона за нас и ние непременно ще получим желания мир в сърцето и душата си, колкото и сложен и неразрешим да ни изглежда проблемът, който имаме...

Иконите! Те са истински, живи обитатели на нашите храмове! Те са нашето безценно богатство, но наистина - познаваме ли ги? Познаваме ли тези, които са близо до нас, които са в нашия град?

Водена от тези свои размисли, тръгнах в една мразовита съботна утрин отново към нашия, Казанлъшкия манастир - тази Света обител, в която се намира Чудотворната икона на Майката Божия...

Стигам в двора на манастира... Минавам покрай паметните плочи, подредени около храма така, като че ли са неизменна част от него... Обичам винаги, когато минавам покрай тях, да измивам снимките на паметните плочи на хората, които познавам лично, за да бъдат чисти, да ни виждат по-добре и да се молят за нас, живите...

И тази сутрин се наведох над снимката на паметната плоча на една от сестричките - монахини, която познавам лично и много обичам... В сърцето ми се породи желание да измия всички снимки на паметните плочи на хората, служили някога в тази Света обител и останали в нея навеки... Бях стигнала някъде до 3-та или 4-та снимка... Внезапно погледът ми се насочи към надписа на паметната плоча, на която бе написано: "мон. Сусана"... Скромно, много скромно е отразено мястото, където е погребана... Скромно - така, както е живяла и тя на тази земя... Малко по-късно, стигайки до снимката на архим. Гервасий, погледът ми отново се насочи към надписа на паметника, където прочетох името на отец Петър - руският свещеник, служил в нашата Света обител... Голяма беше изненадата ми, защото до този момент не знаех, че без да зная, то аз съм се покланяла и на него, духовника, за когото се разказват толкова скъпи спомени...

Отидох след това и от северната страна на храм, за да посетя гробовете на няколко монахини, починали през последните 2 - 3 години, погребани при сестрички, починали преди много години... И тук погледът ми се насочи към ценна за мен информация, отразена също скромно - много скромно... Толкова голяма беше изненадата ми, вълнението ми, защото много пъти съм гледала тези паметни плочи, много пъти съм се опитвала да прочета написаното върху тях, заличено от времето, обрасло в мъх от влагата и годините, но никога до този момент не съм успявала ясно да разчета написаното върху тия паметни плочи... А сега не само че прочетох имената им, но те някак си оживяха пред мен в този ден, за да останат завинаги вградени в сърцето и душата ми...

С тези смесени чувства на радост и болка влизам в храма на Светата обител. Отправям погледа си на север - там, където в красив иконостас е поставена иконата на Майката Божия. Чудотворната икона! Иконата, за която почти всички обитатели на манастира отговарят по един и същи начин на въпросите ми, свързани с тази Светиня:"О, не - не зная откога е тук! Тя си беше тук, на това място, когато аз дойдох!"

Да, "ТЯ СИ БЕШЕ ТУК!"... Тя като че ли винаги е била тук! Тя, Чудотворната икона на Майката Божия! Иконата, върху която няма нито един надпис... Коя е Тя? Да, коя точно е Тя? Коя е Тази НЕУМОРНА ПАЗИТЕЛКА НА СВЕТАТА ОБИТЕЛ, построена по Нейната воля и в Нейна чест?

Да, коя е Тя - тази бърза помощница на угнетените, на страдащите, на отчаяните, на изпадналите в беда?... Една от сестричките - монахини казва:"Не, не зная как се казва! Аз също съм гледала много пъти, за да разбера това, но нищо не пише на нея, няма никакъв надпис. Попитай сестра Олимпиада, тя сигурно ще ти каже - тя е най-старата монахиня тук!"

Пристъпвам плахо напред - към иконата. Изправям се пред Нейния Благ, Светъл лик. Вглеждам се в миловидното й лице - лице, върху което човек открива Обичта и Болката й за цялото човечество...

Протягам ръката си, за да погаля красивата обковка, но погледът ми внезапно се насочва към цветенцата, към двете колонки с цветенца, вградени между иконата и красивата обковка... Отново се изненадах толкова много! Колко пъти до този момент бях коленичила пред тази икона! Колко пъти се бях навеждала над нея, за да я целуна! Да целуна Детенцето, което държи на лявата Си ръка! Колко пъти съм проливала сълзите си пред Нея! А никога, никога до този момент не бях видяла нито цветенцата, 6-т от които са рози / три в едната колонка и три в другата колонка/, нито кандилцата, три на брой, запалени пред иконата й, нито вазите с цветя, също три на брой, поставени в подножието на иконостаса... Цветя, поднесени Й като Дар от добри, признателни хора...

Загледах се отново в иконата, за да открия някакъв надпис, за да разбера все пак името й. Наблизо до мен беше една друга сестричка - монахиня, която също се вгледа в иконата и каза:"Сигурно е "Скоропослушница", но не съм сигурна. На Нея прилича." А после добави и тя: „Попитай сестра Олимпиада. Тя сигурно ще знае нещо - тя е най-старата тук." Попитах я дали има някаква книга, в която са описани Чудесата, които е извършила, но сестричката не знаеше за такава книга. Същият въпрос зададох няколко пъти на различни сестрички, но отговорът беше отново един и същ - не знаеха да има такава книга, а би било чудесно да се събират такива ценни свидетелства на помощ от Майката Божия в трудни за нас моменти! Попитах тази монахиня дали знае за някакво чудо, извършено от нея, Чудотворната икона на Божията Майка. Тя погледна към мен и каза:"Да, зная за детето." Не разбрах за кое дете говореше и отново я попитах. Тя само кимна към мен в резултат на въпроса ми. Да, за моето дете ставаше въпрос. Тя дори не назова името му, за да не докосне отново болката в сърцето ми... "Тук, пред иконата на Божията Майка, каза сестричката, се молихме горещо всички, заедно с отец Стефан и Майка Наталия и на другия ден отецът каза, че си е дошло детето..." А когато й разказах подробно за случилото се, тя много плака. Плака от благодарност към Майката Божия! Плака от умиление към Нея! Плака, защото ТЯ, БОЖИЯТА МАЙКА никого не изоставя, когато е в беда! Да, това е една дълга и тъжна, много тъжна "история", случила се преди повече от 10 години...

Тръгнах с позволението на сестричките към килиите на монахините. Отидох най-напред при Майката на манастира, предишната игуменка, на която зададох същите въпроси. Оказа се, че и тя, когато е дошла тук / през 1993 г./ иконата е била тук. "Да, тя си беше тук, на това място, на което е сега - каза Майка Наталия. - По време на реставрацията я бяхме прибрали, а след това отново я поставихме. Иконостасът само е нов, сега го поръчахме, по време на реставрацията." За такава книга със записани чудеса също не знаеше да има в манастира, но разказа за едно чудно изцеление: Една баба довела болното си внуче, на 6 годинки, момиченце, което не било добре - имало психически проблем. Свещеникът прочел молитва пред Чудотворната икона и по-късно бабата донесла дарове за манастира, в знак на благодарност, защото детето оздравяло.

Отново бях насочена към най-старата монахиня в Светата обител - тази, която от 16-годишна възраст е тук. Сега вече не помни годините си... На въпроса ми на колко години е, усмихвайки се, тя отговаря:"Не помня вече. Моят племенник казва, че след една година още ще навърша 90 години... Но не помня - това само съм забравила."

Да, това само е забравила... Забравила е колко години са минали вече, откакто е в тази Обител, където е преминал почти целият й живот... Но иначе си спомня всичко друго. И не само че си спомня, но живее със спомените си, които са изключително ярки, свежи. Спомени, за които говори с вяра - с оная детска вяра, за която се говори в Светото Писание. Оная детска чистота на сърцето, без която не може да се влезе в Божието Царство. И не само вяра, жива вяра има в сърцето и душата на тази толкова възрастна монахиня, но и много, много любов към Божията Майка, към тая Чудотворна икона, която за нея е Светиня! Светиня, за която обича много да говори с радост, защото спомените й за чудесата, станали тук, пред тази икона, особено в годините, когато тук е служил отец Петър, руският свещеник, са й много, много скъпи и радват сърцето й, укрепват вярата й в Майката Божия, която лично й се явила тук и й казала, че Тя я довела тук, в този манастир, и тук искала да я намери, когато дойде времето да си отиде от тази земя. И продължава разказа си за Чудотворната икона с голямо оживление, казвайки: "Тя, тази икона, е донесена от Божи гроб, от Светата земя! Донесе я една жена, християнка, която е ходила на поклонение там, и я подари тук, на манастира. Отец Петър й направи иконостас / вероятно някакъв по-малък, по-обикновен/ и я постави там, до прозореца, от лявата страна. И там, пред тази икона, той четеше молитви на хората, които идваха тук. Той, отец Петър, държеше Кръста в ръката си, четеше от Требника молитва и прекръстваше болния с Кръста. Каквато и да е болест, дори и на смъртно легло да е човек, като му прочетеше отецът молитва над дрехата му - оздравяваше... Толкова много хора идваха тук, носеха дрехи на болните си близки и отецът винаги им четеше молитви за здраве пред Чудотворната икона на Божията Майка."

С умиление сестричката си спомни за многото хора, които са идвали, за дрехите, които са й оставяли за молитва, прочетена от свещеника пред тази икона на Божията Майка, а после са идвали, за да си ги вземат обратно... Спомни си за голямата радост, с която са идвали след това да благодарят на Бога, на Божията Майка, на свещеника и на нея... И сега с усмивка си спомня за всичко това, загледана някъде в миналото, в ония толкова скъпи за сърцето й спомени... И благият й глас отново отеква в тишината на килията й: "Много, много хора идваха, за да благодарят след това: кой оздравял, кой се сгодил, кой вече се задомил-оженил се, на кой му се родило детенце, кой си намерил работа, кой го приели да учи, кой се помирил с някого - много, много идваха хората тогава..."

Да, спомни си с радост за благодарността в сърцата на хората, които не са забравили да благодарят на Бога, като прокаженият от Евангелието - единственият, който се върна, за да благодари за изцелението, което Божият Син даром му бе дарил...

Благодарността - тя е една от най- висшите добродетели в човешкото сърце... Благодарността, която никога не трябва да забравяме...

А когато я попитах спомня ли си по-конкретни случаи на изцеление, то тя засия от радост, защото си спомни за децата - тези, които най-много обича! Децата, които също много я обичат и веднага се привързват с обич и доверие към нея... Обич - нежна и взаимна... Обич, която само Бог може да дари в сърцето на човека... Децата - за тях тя може да говори с часове, без да почувства умора, въпреки годините си...Разказа как имало веднъж едно дете, което майката и бабата довели в храма, защото се тревожели много за него: не можело нито да говори, нито да чува - глухонямо дете било... Отначало бабата дошла при нея и споделила болката си, а монахиня Олимпиада, с Божията мъдрост, я посъветвала да го водят три последователни неделни дни в храма, за да му прочете свещеникът молитва, а след това да го причасти. Те, бабата и майката на детето, послушали съвета й, довели го три последователни седмици в храма и то оздравяло напълно! Дори още на втората седмица, за голяма изненада на всички, детето проговорило, казвайки на свещеника думи, от които всички се изненадали:"Дедо попе, чети, чети! Гедай, гедай как бягат, бягат..." "Искаше да каже, пояснява тя, че видяло как нечистите сили бягали от него."

Да, силна била молитвата, прочетена с вяра и обич от свещеника пред Чудотворната икона на Божията Майка, а също и от прекръстването с Кръста на болното дете... Затова третия път, самото то, детето, което било на 2-3 годинки само, се обърнало едновременно към майка си и баба си и им казало: "Мамо, бабо - ади ечи одим си у дома, идем си. Аз не болен. Дедо попе, стига ечи. Аз не болен. Пак додим при дядо Божинка." "Искаше да каже, пояснява пак сестричката, че свещеникът се е молил за него и Бог вече го излекувал, искало да си отидат вече у дома, а някога пак щели да дойдат при дядо Божи."

Говорейки за тези хора, които били от едно близко до града село - село Копринка, тя си спомни и за друг един случай, подобен на този, за чудесно изцеление на дете чрез молитвите на духовника пред Чудотворната икона на Божията Майка, но този път детето било от нашия град. Малкото дете, което било на година и осем месечета, се изплашило от нещо и не можело повече да говори. Завели го в храма, за да му прочете свещеникът молитва. След молитвата тя, монахиня Олимпиада, погалила детето и ласкаво му казала:"Кажи сега, лелинко, на дядо поп от какво се изплаши?" И детето проговорило, наричайки я "какинко", обяснявайки нагледно следното:"Петлю ика тъй:"Кукуигу!" и аз плашил са. Какинко, ти не плашиш са? Петлю ика тъй:"Кукуигу!" И детето показало с ръчичките си как петелът кукуригал, пляскайки с крилете си, и то се изплашило много.

Разказа за една възрастна жена, която се обърнала към нея за съвет какво да направи, защото в дома й, както се изразила "от малък до голям" всички се ненавиждали и не можели да се понасят, карали се непрекъснато. Тя, монахинята, я посъветвала да донесе по една дрешка на всички от дома си и свещеникът да прочете над дрехите на хората молитва за разбирателство и обич в семейството й. Жената послушала съвета на сестричката, донесла дрешките, свещеникът прочел молитва за разбирателство и обич пред Чудотворната икона на Майката Божия. Наскоро след това дошла в храма същата възрастна жена и с голяма радост казала на монахиня Олимпиада:"Толкова много благодаря! Бог извърши чудо в дома ми! Сега толкова много всички се обичат, говорят си, радват се един на друг, загрижени са за всичко." А тя, сестричката, загледана отново някъде пред себе си, навярно в спомена за миналото, сама като че ли си говори: "Помага! За всичко, за всичко помага Майката Божия и на всеки помага, стига човек да се обърне към нея с вяра...Тя на всички помага - за всичко помага..."

С тия думи завърши спомените си за чудесата монахиня Олимпиада, с която ме срещнаха Бог и Майката Божия след няколко години, откакто тя не слиза в храма... Когато я попитах има ли случай, когато Тя, Майката Божия, е помогнала на нея, то тя ми разказа за случая, който е направил на всички много силно впечатление. Имала здравословен проблем с очите си – възпалили се нещо и станали кървавочервени... На сън й се явила Божията Майка и й казала да изчака да свърши Литургията / тогава този отец, отец Петър, е служел всеки ден Св. Литургия / и после да помаже очите си с елей от кандилцето й. Тя с пълно доверие и обич изпълнила заръката на Св. Богородица и възпалението изчезнало. Всички сестрички, които знаели проблема й, не можели да повярват на чудото, което видели пред себе си, знаейки колко зачервени били очите й. Но не се изненадали толкова на целителната сила на иконата на Божията Майка, колкото на нейната доверчивост и..."наивност"... Доста се чудили как така ще си помаже очите с елей? Но тя с огромно смирение цитира отговора си:"Така ми каза Божията Майка - така и аз направих! И оздравях! Ето - нищо вече ми няма!" А такова детско доверие, смирение и послушание имат само хората, отдали изцяло живота си в служба на Бога и Църквата...

Изключително много ме впечатли всичко онова, което разказа тази монахиня - най-възрастната, единствената монахиня, останала само тя все още жива от времето на Чудесата, ставащи тук по молитвите на отец Петър / руският свещеник /, прочетени с вяра и обич пред Чудотворната икона на Божията Майка за всички грешни, болни, страдащи и онеправдани хора, потърсили Божия Дом, като най-добра лечебница за своите наранени сърца, души, тела...

Да, всичко ме впечатли, но най-силно впечатление ми направи този момент, в който тя, сестричката, погледна към мен и каза с някакъв друг, по-различен глас... Глас, в който имаше и обич, и доверие и благодарност - безкрайна Благодарност към Света Богородичка:"Аз дойдох тук на 16 години и Я молих да ме опази от най-големия грях - от блудството. МОЛИХ Я ДА ОПАЗИ ДЕВСТВОТО МИ И ТЯ МИ ПОМОГНА! МНОГО Й БЛАГОДАРЯ! Сега чакам, когато Бог каже, да отида при Нея и при близките си, за душите на които винаги се моля. Моля се за живите и починалите, поръчвам Литургии, записвам имената им за едногодишна молитва на няколко места. Записвам по 100 имена понякога. Понякога по 50 или по 20, по 10, но винаги ги пиша..."

Отпрати ме с пожеланието Майката Божия да закриля всички ни, а ние да Я обичаме и да вярваме в Нея! Подари ми едно Църковно календарче за Новата 2011 година и райски ябълки - всичките, които бяха в килията й, подарени така щедро, ПО ХРИСТИЯНСКИ, от сърце, с обич към Бога и Майката Божия, с обич към човека до себе си...

Излязох от килията на монахиня Олимпиада с мисълта за грижата й за душите на нейните починали близки, за записаните 100 имена за едногодишното им споменаване в храма... С мисълта за голямата необходимост от просвета на всички хора - духовна просвета, за да се възвърне отново онова щастливо и благодатно време, за което говореше сестричката с такова въодушевление, с такъв духовен плам:"Идваха, много хора идваха в ония години. Имаше по 200, 300 човека / вероятно в празничните дни /. Имаше всеки ден Св. Литургия. Причастяваха се хората! Болни, здрави - МНОГО ИДВАХА НА СЛУЖБА ВСЕКИ ДЕН! Идваха по 70, 80 до 100 са стигали /вероятно говореше за дните през седмицата, когато хората са заети, но въпреки това много хора са идвали в храма/. Записваха литургии - много литургии... По 100, по 200 са записвали... Идваха да спят в манастира... Беше друго време..."- с болка завършва разказа си монахинята, останала като че ли, за да свидетелства на всички ни за това отминало време на преизобилна Божия благодат, за която днес жадуват душите ни, виждайки разрухата около себе си, виждайки липсата на християнските ценности, които ни правят ХОРА - ИСТИНСКИ ХОРА НА ТАЗИ ЗЕМЯ...

...

Вървях през двора на манастира и мислех за Чудото, което преди повече от 10 години извърши Майката Божия по молитвите на свещеника / служещ тогава в манастира / и на сестричките-монахини пред тази Чудотворна икона... Бях отишла в София в този ден, за да направя регистрация на детското списание, което издаваме - "Божествени искрици"... Някой беше изплашил детето ми в центъра на града и то, от изживяния шок, беше загубило напълно всякаква представа за ориентация във времето и посоките... Търсихме го навсякъде, но никъде не можехме да го намерим - нито ние, нито служителите от полицията... Благодаря на Майката Божия, че го беше приютила през нощта на стълбите пред сградата на Детската градина, носеща името на Петьо Ганин!... Същият този зограф, изографисал най-голямата част от стенописите в Казанлъшкия манастир!... Благодаря Й, че го опази от всяко зло и го доведе Тя Самата живо и здраво отново в дома ни!... Да, благодаря Й, защото когато посетих на следващия ден тази Детска градина, носейки снимката на детето със себе си, защото исках да се убедя, че това, което ми казва, е истина, то, човекът, отговарящ за поддръжката на тази детска градина, виждайки снимката, каза:"Да, видях това дете! То целия ден стоя на пейката тук, до този блок - целия ден! И аз помислих, че има някакъв здравословен проблем и стои на въздух тук... Много се изненадах, когато на следващата сутрин, го видях тук в ъгъла, свито на стълбите пред входа на градината... И знаете ли - истинско чудо е, че не му се е случило нищо лошо и никой изобщо не го е забелязал, защото тук вечер е много опасно: пълно е тук с кучета през нощта, с всякакви младежи, момчета и момичета, които се връщат късно през нощта от дискотеките и се отбиват тук - пеят, викат, смеят се почти до сутринта... Много е опасно вечер тук!"

ДА, БЛАГОДАРЯ НА МАЙКАТА БОЖИЯ, ЧЕ ГО Е ЗАПАЗИЛА ОТ ВСЯКО ЗЛО!!! БЛАГОДАРЯ Й НАЙ-СЪРДЕЧНО!!!

А когато си дойде, то протегна ръцете си към мен, за да го прегърна, казвайки ми:"Теб, мами, те нямаше при мен и не можа да видиш небето - толкова красиви бяха Ангелчетата там!"

Благодаря на Майката Божия, че Я молих да ми покаже този човек, който я беше изплашил... Исках да го видя! Исках да го разпозная, взирайки се в хората по улицата, и да му кажа това, което изгаряше сърцето и душата ми... И Тя ми го показа няколко седмици след това... Показа ми го тогава, когато най не очаквах да го видя и дори бях вече забравила за молбата си към Нея... Благодаря Й!!!

Майката Божия е Чудесна Майка!!!... Тя е Майка на всеки от нас и ние никога не трябва да забравяме това - НИКОГА!!!...

Да, вървях по алеите на манастира по обратния път и си мислех за тази сестричка, мон. Олимпиада, заподозряна преди доста години от някои хора / и то вярващи хора/, че уж е монахиня, служи на Бога, а се занимавала с някакви "нечисти дела", приемайки толкова хора в килията си, които все й носели някакви дрехи вечер, тя нещо "правела" над дрехите им вечер, сутринта ги носела в храма, а вечер идвали пак хората и си ги вземали... И така „мълвата” тайно се разнасяше от човек на човек... Мълва, в която доста хора навярно са повярвали или са се замислели доста сериозно над думите, които са чули / включително и аз самата /... А ето, Бог, Който обича всички ни и не иска да погинат душите ни, защото е писано в Словото Му :"Не съдете, за да не бъдете съдени..." изявява скритата от погледа на хората истина, а именно: хората са носели дрехи на себе си и близките си, оставяйки ги на монахинята за молитва от свещеника пред Чудотворната икона на Божията Майка, съветвани така от Неговата неуморна рабиня, която тихо е вършела истински подвиг, служейки по цял ден на Бога и хората със загриженост и обич, споделяйки болката и радостта им... А ние, обикновените хора, виждайки външната страна на това, което не разбираме, сме си тълкували всичко това по съвсем различен начин...

/ Както се случва и с хората, които са чули, че в Православните храмове се четат някакви молитви в четвъртъчен ден, но вместо за освобождаване от всяко едно зло, те казват:"ТИЯ ПЪК, УЖ ВЯРВАТ, А СЕ ЗАНИМАВАТ С МАГИИ! И ТО СВЕЩЕНИЦИТЕ ИМ ЧЕТАТ НЯКАКВИ МАГИИ, КОИТО СЕ НАРИЧАЛИ "КИПРИЯНОВИ МОЛИТВИ." /

Коментарът е излишен... Толкова и грешни, и жалки, и..."невинни" сме понякога, защото всичко това го казваме искрено, убедени в "правотата си"... А нашата "правота" /или правда/ твърде често наистина се оказва като една "зацапана дреха" пред Божиите очи - твърде често, за голямо съжаление...

Вървя отново покрай гробовете на покойниците, замислена за толкова много неща, нахлули внезапно в сърцето и разума ми след всичко онова, което чух и видях в този ден в Божия храм и в килията на монахиня Олимпиада... Реших да се отбия там, в североизточната страна на храма, където са погребани руските войни, останали тук, в Светата обител... Отново снимките привлякоха вниманието ми... Снимките на монахините - игуменки на този манастир през годините...

Там, на първия паметник, прочетох името на монахиня Зиновия Станчева / Станчова/, основателката на този манастир, починала или „предала Богу Дух”, както е написано на паметна плоча там, в 1896 г. на 30-ти ноември. А под тази важна информация бе написано "ВЕЧНА ТИ ПАМЯТЬ"... А там, най-долу, под името на монахиня Зиновия Станчева, бе написано и името на другата игуменка на манастира - монахиня Зиновия Иванова, нейната племенничка...

Този факт отново ме изненада... Тук също много пъти се бях спирала, много пъти бях гледала тия снимки, но дали бях видяла някога написаното върху тях?... Не, не бях го виждала никога преди това по този начин, както сега - със сърцето и душата си...

ДА, ВЕЧНА Й ПАМЕТ - НА ОСНОВАТЕЛКАТА НА ТАЗИ СВЕТА ОБИТЕЛ ЗИНОВИЯ СТАНЧЕВА! НЕКА И НИЕ Й ПОЖЕЛАЕМ ДА ПОЧИВА В МИР ДУШАТА Й В СЕЛЕНИЯТА НА ПРАВЕДНИЦИТЕ... ТЯ, НЕУМОРНАТА БОЖИЯ РАБИНЯ, КОЯТО С БОЖИЯТА ПОМОЩ И С ПОМОЩТА НА БОЖИЯТА МАЙКА, ЗАЕДНО СЪС СВОИТЕ СЕСТРИ-МОНАХИНИ Е ПОСТРОИЛА НЕ ПАРАКЛИС, А ЦЯЛА СВЕТА ОБИТЕЛ И ТО В НАЙ-ТЕЖКИТЕ ГОДИНИ НА РОБСТВОТО, КОГАТО У НАС Е БИЛО ЗАБРАНЕНО ДА СЕ СТРОЯТ ХРАМОВЕ ИЛИ СЕ Е НАЛАГАЛО ТЕ ДА СЕ ВКОПАВАТ В ЗЕМЯТА, ЗА ДА НЕ ПРАВЯТ ВПЕЧАТЛЕНИЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ...

А днес, когато всичко е коренно различно, колко трудно е да се съберат средства за довършването на започнатата преди години реставрация на стенописите в храма... Колко много сме се затворили някак си в себе си, загрижени за собственото си оцеляване, стресирани, депресирани, обезверени, виждайки силата на злото, което ни заобикаля все повече и повече ден след ден, година след година... Колко много ни е трудно... Колко много... А всичко е толкова лесно и толкова светло и радостно би могло да бъде в живота на всички ни, ако сме единни, ако се обичаме така, КАКТО БОГ ПОВЕЛЯВА:"ДА ЛЮБИТЕ ДРУГ ДРУГА!"

Колко лесно би било, ако всеки от нас даде малкото, от излишъка си, което има, за да бъдат възстановени и съхранени толкова много свети храмове в страната ни, издигнати преди години с всеобщите усилия на нашите прадеди, както е бил построен един от нашите храмове тук - храм "Света Троица"... Всеки е участвал доброволно с всичко онова, с което е разполагал по онова време: със земя, която е дарявал на храма, с пари, макар и малко, със строителни материали, които е дарявал за новостроящия се храм, със своя доброволен труд, с дарения за украсата на храма... И трудът, и ентусиазмът, и радостта им са били общи - на всички тях, хората, построили си със съвместни усилия малък, но топъл и светъл храм! Храм, в който е пял Дяконът Левски - Апостолът на свободата ни!

С тези си мисли за "трудното време, в което живеем", както свикнахме често да се изразяваме, забравяйки за онова НАИСТИНА "ТРУДНО ВРЕМЕ" в годините на робството, минавайки покрай монументалния паметник в двора на манастира, реших да изправя цветята, отнесени от студения вятър... Погледнах под надписа на втората колонка на този паметник... Там, под информацията на зверски избитите 340 беззащитни мъже, жени и старци по време на Руско-турската война, аз видях написаното:"Август 1877 г."

Август 1877 г. Тук, дворът на тази Света обител, се е покрил с жертви и... кръв, превръщайки се във втори Батак, както и дворът на първия храм, построен в нашия град, носещ името на пророка с Огнения Дух - Св. Пророк Илия...

Гледам паметника, достигнала до входната порта на манастира, и си мисля за една от уводните статии на в. "Народний глас", излизащ под редакцията на Иван Вазов и Константин Величков... Статия от 9.11.1883 г., в която редакторите са написали следните думи:

"Паметниците не са толкова за умрелите, които са си въздигнали паметник неръкотворен и безсмъртен с делата си, колкото за живите, за да развиват и укрепват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее."

Да, правото на един народ да живее!... Да живее достойно на тая земя!... Да живее с чувството и удовлетворението, че е изпълнил достойно своя дълг на земята!... ДЪЛГА СИ ДА ОПАЗИ И СЪХРАНИ СВОЯТА ДУХОВНОСТ И ДА Я ПРЕДАДЕ В ЧИСТОТА НА НОВИТЕ ПОКОЛЕНИЯ, КОИТО ЩЕ ДОЙДАТ НА ТАЗИ ЗЕМЯ!...

ДА ПРЕДАДЕ ЧИСТОТАТА НА ДУХА!!! ДА ПРЕДАДЕ СИЛАТА И КРАСОТАТА НА ДУХА!!! ДА ПРЕДАДЕ АРОМАТА НА СВОЯТА ВЯРА - ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА!!! ВЯРАТА, ЗАПАЗИЛА СЕ НА ТАЯ ЗЕМЯ В ГОДИНИТЕ НА НАЙ-ЖЕСТОКОТО РОБСТВО И ДОСТИГНАЛА ДО НАШИТЕ ДНИ - ДО 21 ВЕК!!! ВЕКЪТ НА ДУХОВНИЯ ПРОГРЕС!!!

...

Обичам те, Българийо любима...

Земя на робство, на кръв и на сълзи...

Бъди Благословена ти навеки!!!

БЪДИ ЗВЕЗДА, СИЯЙНА ОТ ЛЪЧИ!!!

РАЗПРЪСКВАЙ ЩЕДРО ТИ

ПО ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА!!!

РАЗПРЪСКВАЙ СВОЯТА

ДУХОВНА СВЕТЛИНА!!!

ДА НЯМА МРАК,

ДА НЯМА "БЕДНИ" ХОРА!!!

ДА ИМА МИР ХРИСТОВ -