"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

сряда, 24 април 2013 г.

Личността на Христа - Спасителят на цялото човечество!

Исторически документ за Христа               
Снимка
 
/ Една частна библиотека проговаря /

През 1865 г. в една частна библиотека в Англия е открито писмо, което конкретно свидетелствува за живота на Иисус Христос. Ето какво пише езическият управник на Юдея Публиус Лентулос до римския император Тиберий:

"Ваше Величество и уважаеми сенат в Рим, от страна на сенатора Лентулос, Юдейски управител, Поздрав!
Разбрах, че желаете да узнаете това, което Ви съобщавам с настоящото писмо.
Тук живее един човек, който се радва на голяма репутация, човек силен, т. е. Иисус Христос

Народът го нарича пророк на истината, а Неговите ученици твърдят, че Той е Син Божий, сиреч на Този, Който е създал Небето и Земята и всичко, което съществува и ще съществува във Вселената.  И наистина, о, Императоре, всеки ден се чува за извършените чудеса на Иисуса Христа. Чрез една Негова дума Той дава здраве на болните и живот на умрелите.

Ръст среден и очарователна красота. Погледът Му е тъй славен, щото вдъхва почит у всички, които го гледат и които се чувстват принудени да го обичат и да се боят от Него. Цветът на косата му е кестеняво-червеникава и пада над раменете Му, тя се разделя на две през средата на главата, според обичая на назореите. Челото Му е високо, изразявайки интелигентност и спокойствие. Нито едно петно или бръчка не се вижда по Неговото румено лице. Неговият нос и 
уста не изразяват никакъв аргумент за известна логическа критика, а гъстата Му брада, е подобна на цвета на косата на главата Му, тя е дълга и се разделя през средата на две.

Погледът Му е славен и пронизва. Очите Му сияят. Лицето Му, което пръска светлина, е като слънчева виделина, тъй щото е невъзможно някой да го гледа продължително време. Тази бляскавост изразява ужас. Но когато поучава и съветва плачещ, Той извиква любов и уважение у слушателите. Твърди се, че никога не се смеел, очите Му обаче вечно сълзят. Обятията и ръцете Му са много красиви. Той е много приятен, когато говори, твърде рядко обаче излиза в света. Колкото за учението, Той привлича удивлението на целия Ерусалим. Познава перфектно всички науки, без да е изучавал някоя от тях. Пътува бос и гологлав. Говори се, че подобен човек не е виждан тук, по тези места. 

Много от юдеите Го считат за Бог, а други Го обвиняват, че действа против законите на Ваше Величество. Твърде много ме вълнува лукавщината на тези юдеи. Този човек не е причинил никога никаква неблагодарност на никого. Ако Ваше Величество желае да Го види, според както ми писахте напоследък, известете ми това и аз веднага ще Ви Го изпратя, тъй като съм готов да изпълня със смирение и покорност всичко, каквото Ваше Величество ще ми заповяда.

Писано в Ерусалим. Кругул X, девети месец
Смирен и покорен служител на Ваше Величество Публиус Лентулос – Управител на Юдея.”

четвъртък, 11 април 2013 г.

Да има Мир по цялата Планета!!!

Красиво е - БОЖЕСТВЕНО 
КРАСИВО!                                                    Press Service of Patriach of Moscow and all Russia
Press Service of Patriach of Moscow and all Russia
ДА ИМА МИР ПО ЦЯЛАТА ЗЕМЯ!!! ДА ИМА САМО, САМО СВЕТЛИНА!!!
И мило е - със Гълъбчето, толкова красиво!
Разперило то две крилца тъй крехки,
тъй чисти, бели, крехки,
но... Могъщи...


Могъщи са, защото Гълъбът е Символ!
Да, Той е СИМВОЛЪТ ДУХОВЕН,
на Божият Дух, пратен на Земята,
от Бог Отец, чрез Господа Иисуса, Синът Божий -
СПАСИТЕЛЯТ ЗА ВСИЧКИ,
ВСИЧКИ ХОРА!


Тъй мили са и всичките Дечица,
отправили те поглед към Небето -
към Гълъбчето бяло, толкова красиво,
в Простора пуснато на воля, от Патриарха на Русия -
ДА НОСИ МИР ПО ЦЯЛАТА 

ПЛАНЕТА!!!
Амин. Амин. Амин.


Автор: Детелина
11.04.2013 
===================
Снимката е взета от Фейсбук, от публикация
на Александр Владимирович Зуйченко
 в групата "Наш Патриарх":
 http://www.facebook.com/groups/ourpatriarch/156513781183149/?notif_t=group_activity

Здравей, моя мила пролет - Прослава за Твореца!

ЗДРАВЕЙ, МОЯ МИЛА ПРОЛЕТ - ПРОСЛАВА НА ВЕЛИКИЯ ТВОРЕЦ!

 ЗДРАВЕЙ, МОЯ МИЛА ПРОЛЕТ!

Толкова желана за нов полет!

Ти ни омайваш със своето слънце и красота,
с песнопойните си птички, зеленина по поляни и дървета!
 

Ти ни вдъхваш нова сила и пориви
да осъществим своите мечти!
Да бъдем здрави, весели и щастливи!
Твоите прекрасни мигове всеки да запамети!

...
Автор: Йордан СЪБЕВ 
Източник: NetLog- http://bg.netlog.com/star10bg/blog/blogid=232952#blog
............................................................................

 Земен рай - Прослава за Твореца
 / Пролет пъстроцветна /

Навън отново Пролет е дошла,
красива, нежна - с пролетни цветя,
с романтика от птички, песни и зеленина;
с разцъфналите в бяло, розово дървета и цветя.

Красиво е! Сърцето ти се радва!
Прекрасно е! Душата ти ликува!
Духът ти се възнася към Небето
и там, в Простора, със Твореца ни се слива!

Велики Боже, Татко наш Небесен!
Благодарим Ти ний за този Рай чудесен!
Благодарим Ти за цветята тъй прекрасни -
за тази Чудна Приказка Красива!!!

Да, за тази Чудна Приказка Красива -
в зелено, бяло, розово, лилаво -
лалета, цъфнали дръвчета и градини
със зюмбюли бели, розово-лилави!

Благодарим Ти за Обичта, с която ни даряваш!
За тази Чудна, Пъстроцветна пролет!
Благодарим Ти, че за нас с Любов създаде
ТОЗ ЗЕМЕН РАЙ - ПРОСЛАВА ЗА ТВОРЕЦА!!! 


Автор: Кина Златева / Детелина /

 

неделя, 7 април 2013 г.

Неделя Кръстопоклонна


ЗА КРЪСТА ХРИСТОВ (СВЕТИ ЙОАН ЗЛАТОУСТ)
Снимка: ЗА КРЪСТА ХРИСТОВ (СВЕТИ ЙОАН ЗЛАТОУСТ)
_________________________________________

Какво ли не е направил кръстът? Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе. Кръстът ни освободи от заблудите, доведе ни при истината, измъкна ни от бездната на порока и ни възвиси на самия връх на добродетелта. Той изтреби бесовската заблуда, устрои примирението между Бога и хората, унищожи лъжата.

Виждаш колко блага ни е дал кръстът!

Нека не се срамуваме от достойните за почит знаци на нашето спасение. Нека носим кръста Xристов като венец, защото чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Той ни се предлага, когато се покръстваме, когато поискаме да приемем тайнствената храна, когато поискаме да бъдем ръкоположени или да направим нещо друго. Затова с такова желание го чертаем и в домовете си, и на стените, и на вратите, и на челата, и в сърцата си. Защото кръстът е знакът на нашето спасение, на общата свобода и на милосърдието на Владиката. Затова, когато се осеняваш с него, представяй си цялата му значимост, потушавай гнева си и другите си страсти.

Апостол Павел, като ни склонява към благоприлична свобода, споменава кръста и кръвта Господни и ни убеждава с тези думи: "Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеците." (1Кор. 7:23). Мисли, казва той, за високата цена, заплатена за теб и няма да бъдеш роб на нито един човек, като под висока цена разбира кръста. Защото не е достатъчно кръстът да бъде изобразяван само с пръсти. Той трябва да се предшества от сърдечно разположение и пълна вяра. Направиш ли го по този начин пред лицето си, нито един от нечистите духове няма да може да се доближи до теб, щом види меча, с който е бил ранен, оръжието, от което е получил смъртоносната рана.

Кръстният знак и в стари, и в нови времена отваря заключени врати, прави отровата недействаща, лекува недъзи и смъртоносни рани. Не е чудно, че той побеждава силата на отровните вещества, щом като е разрушил вратите на ада, отворил небесната твърд, открил отново входа към рая и съкрушил крепостта на дявола.

И така, запечатай кръста в ума си и приеми спасителния за нашите души знак. Защото именно този кръст е преобразувал вселената, прогонил е заблудата, въвел е истината, превърнал е земята в небе и е направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни и опасни, смъртта вече не е смърт, а сън.

Кръстът поваля и потъпква всичко враждебно. Затова, ако някой ти каже, че се покланяш на Разпнатия, отговори му с радостен глас, че се покланяш и не ще престанеш да се покланяш.

Ако той се засмее, оплачи безумието му и благодари на Господа, че ни е оказал такива благодеяния, които без откровение свише никой не може да познае. Този човек се смее само поради това, че "Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух." (1Кор. 2:14). Децата например, виждайки нещо велико и чудно, ще се засмеят, ако се опитаме да им го обясним. Езичниците приличат на такива деца.Те дори са по-безразсъдни от тях, понеже постъпват по детски в зряла, а не в детска възраст, затова са и по-достойни за съжаление и не заслужават никакво извинение. Но ние, дори пред нас да застанат всички езичници, нека с още по-голямо дръзновение да казваме, че кръстът е нашата похвала, началото на всички наши блага и цялото наше украшение!

_________________________________________
 
Какво ли не е направил кръстът? Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе. Кръстът ни освободи от заблудите, доведе ни при истината, измъкна ни от бездната на порока и ни възвиси на самия връх на добродетелта. Той изтреби бесовската заблуда, устрои примирението между Бога и хората, унищожи лъжата.

Виждаш колко блага ни е дал кръстът!

Нека не се срамуваме от достойните за почит знаци на нашето спасение. Нека носим кръста Xристов като венец, защото чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Той ни се предлага, когато се покръстваме, когато поискаме да приемем тайнствената храна, когато поискаме да бъдем ръкоположени или да направим нещо друго. Затова с такова желание го чертаем и в домовете си, и на стените, и на вратите, и на челата, и в сърцата си. Защото кръстът е знакът на нашето спасение, на общата свобода и на милосърдието на Владиката. Затова, когато се осеняваш с него, представяй си цялата му значимост, потушавай гнева си и другите си страсти.

Апостол Павел, като ни склонява към благоприлична свобода, споменава кръста и кръвта Господни и ни убеждава с тези думи: "Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеците." (1Кор. 7:23). Мисли, казва той, за високата цена, заплатена за теб и няма да бъдеш роб на нито един човек, като под висока цена разбира кръста. Защото не е достатъчно кръстът да бъде изобразяван само с пръсти. Той трябва да се предшества от сърдечно разположение и пълна вяра. Направиш ли го по този начин пред лицето си, нито един от нечистите духове няма да може да се доближи до теб, щом види меча, с който е бил ранен, оръжието, от което е получил смъртоносната рана.

Кръстният знак и в стари, и в нови времена отваря заключени врати, прави отровата недействаща, лекува недъзи и смъртоносни рани. Не е чудно, че той побеждава силата на отровните вещества, щом като е разрушил вратите на ада, отворил небесната твърд, открил отново входа към рая и съкрушил крепостта на дявола.

И така, запечатай кръста в ума си и приеми спасителния за нашите души знак. Защото именно този кръст е преобразувал вселената, прогонил е заблудата, въвел е истината, превърнал е земята в небе и е направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни и опасни, смъртта вече не е смърт, а сън.

Кръстът поваля и потъпква всичко враждебно. Затова, ако някой ти каже, че се покланяш на Разпнатия, отговори му с радостен глас, че се покланяш и не ще престанеш да се покланяш.

Ако той се засмее, оплачи безумието му и благодари на Господа, че ни е оказал такива благодеяния, които без откровение свише никой не може да познае. Този човек се смее само поради това, че "Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух." (1Кор. 2:14). Децата например, виждайки нещо велико и чудно, ще се засмеят, ако се опитаме да им го обясним. Езичниците приличат на такива деца.Те дори са по-безразсъдни от тях, понеже постъпват по детски в зряла, а не в детска възраст, затова са и по-достойни за съжаление и не заслужават никакво извинение. Но ние, дори пред нас да застанат всички езичници, нека с още по-голямо дръзновение да казваме, че кръстът е нашата похвала, началото на всички наши блага и цялото наше украшение!
 ...
Източник: Фейсбук, от Дневника на Васил Митков, на когото сърдечно благодаря!
 http://www.facebook.com/photo.php?fbid=167331143423584&set=a.101225656700800.2239.100004400972139&type=1&theater&notif_t=photo_comment_tagged

събота, 6 април 2013 г.

Христос е наш приятел


Написано от Старец Порфирий Кавсокаливит 

http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=402:2013-03-31-14-36-12&catid=46:statii&Itemid=141  

Нека чувстваме Христа като наш приятел. Той е нашият приятел. Той Сам потвърждава това, като казва: Вие сте Ми приятели... (Иоан. 15:14). Като към приятел да гледаме към Него и да се сближаваме с Него. Падаме ли? Грешим ли? С любов и доверие да бързаме към Него като към свой; не със страх, че ще ни накаже, но с дръзновение, което ни дава чувството за приятелство с Него. Да Му кажем: „Господи, сторих го, паднах, прости ми". Но същевременно да чувстваме, че ни обича, че ни приема нежно, с любов и ни прощава. Нека гре­хът не ни разделя от Христа

Когато вярваме, че ни обича и Го обичаме, не се чувстваме чужди и разделени от Него, дори ко­гато грешим. Осигурили сме си любовта Му и както и да се държим, знаем, че ни обича.

Ако действително обичаме Христа, няма опасност да из­губим почитта си към Него. Тук важи казаното от апостол Павел: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, при­теснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?... Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, ни Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8:35, 38, 39). Връзката на душата с Бога е висша, уникал­на връзка, която нищо не може да прекъсне, нито да заплаши, нито да разклати[1].


Евангелието със символични изрази говори за неправедния, че ще се озове там, където е плач и скърцане със зъби (виж Мат. 8:12 и 13:42), защото далече от Бога е така. И от трезве­ните[2] отци на Църквата ни мнозина говорят за страха от смърт­та и ада. Казват: „Постоянно помни смъртта". Ако се задълбо­чим върху тези думи, у нас ще се породи страх от вечните мъки. Човекът, опитвайки се да избегне греха, пребивава в тези мисли, за да бъде завладяна душата му от страха за смъртта, ада и дявола.


Всяко нещо има своето значение, своето време и съответ­ни обстоятелства. Мисълта за страха е добра за първите стадии. Тя е за начинаещите, за тези, в които все още живее "ветхият човек". Начинаещият, който още не се е шлифовал духовно, се въздържа от злото чрез страха. И страхът е необходим, тъй като сме материални и низки хора. Но това е един стадий, една ниска степен в отношението към божественото. Това е отношение на търговска размяна, за да спечелим рая или да се избавим от ада. Ако добре изследваме това отношение, ще видим, че в него има някаква степен на корист, на изгода. На мен този начин не ми допада. Когато човек напредне и встъпи в Божията любов, за какво му е нужен страхът? Каквото и да върши, върши го от любов и това е много по-ценно. Когато някой е добър от страх пред Бога, а не от обич, това не е толкова ценно.

Напредвайки в духовния живот, Евангелието ни дава да разберем, че Христос е радостта, истината, че Христос е раят. Как изразява това евангелист Иоан? В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта (1 Иоан. 4:18). Полагайки усилия чрез страха, постепенно встъпваме в Божи­ята любов. Тогава изчезва адът, изчезва страхът, изчезва смърт­та. Интересува ни единствено Божията любов. Всичко вършим за тази любов. Както женихът за своята невеста.

 
Ако пожелаем да последваме Христа, тогава и този жи­вот е радост, макар и сред трудности. Както казва апостол Павел: Сега се радвам в страданията си (Кол. 1:24) Това е нашата вяра, натам трябва да се стремим. Не толкова да вни­маваме във външните форми, колкото да живеем в единство с Христа. Ако постигнеш това, какво друго искаш? Спечелил си всичко. Живееш в Христа и Той живее в теб. След това всичко е лесно - послушанието, смирението, мирът.

Из „Старецът Порфирий Кавсокаливит - Живот и слова






[1] Освен самите ние с отхвърлянето си на тази връзка и нежеланието си да следваме Христос – б.р.


[2] Става дума за живеещите в непрестанно трезвение, тоест внимание и към най-малките движения на ума и душата, като чрез непрестанната молитва не позволяват на душата да приеме злите помисли и внушения, всявани от демоните или пораждани от нашето паднало естество, но се стремят чрез духовни упражнения и занимания да предстоят винаги пред Бога с чист ум и сърце - б. пр.
................................................................................................ 
Източник: сайта на храма "Св. цар Борис", гр. Варна, кв. "Аспарухово": http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=402:2013-03-31-14-36-12&catid=46:statii&Itemid=141
 
Сърдечна благодаря на Бога и на г-н Мартин Димитров за позволението му да бъде препубликувано това толкова ценно духовно наставление на Стареца Порфирий Кавсокаливит за читателите на блага! Нека по молитвите на Стареца Порфирий Бог благослови всички ни! Амин.

вторник, 2 април 2013 г.

Прошката от Бога, дарена чрез ПОКАЯНИЕТО НИ - жадуваме ли за нея...



Как се крием от прошката
Снимка: Как се крием от прошката
Архим. Варнава Янку 
 Най-голямата пречка - или една от най-големите пречки - за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си - маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, ние действаме по други схеми. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). 
Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост - и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.
Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Не Му се доверяваме много-много. Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.
Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват.
Вместо да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение и всъщност да го потисна в себе си, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.
Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.
Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето - опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.
Опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: "Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост". Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго - и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.
Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.
Светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.
Когато Господ казва, че "игото Ми е леко", Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.
В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият - отчаянието. Вместо да зачитаме Божията любов и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва - и по този начин да стигнеш до отчаяние.
Покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.
Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.
Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат - и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?
Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно "Извинете" и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?
"Съгреших пред Господа". "И Господ ти прости съгрешенията". Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш...
Пълният текст от тук: http://bogolubie.blog.bg/drugi/2012/04/28/kak-se-kriem-ot-proshkata.946900
Архим. Варнава Янку
http://bogolubie.blog.bg/drugi/2012/04/28/kak-se-kriem-ot-proshkata.946900

Най-голямата пречка - или една от най-големите пречки - за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си - маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, ние действаме по други схеми. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва).
 

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост - и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.
 

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Не Му се доверяваме много-много. Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.
 

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват.
Вместо да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение и всъщност да го потисна в себе си, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.
 

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.
Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето - опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.
 

Опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: "Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост". Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго - и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.
 

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.
Светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци.
Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. 


Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.
 

Когато Господ казва, че "игото Ми е леко", Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.
 

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият - отчаянието. Вместо да зачитаме Божията любов и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва - и по този начин да стигнеш до отчаяние.
 

Покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.
Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.
Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат - и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?
 

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно "Извинете" и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашата порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?
 

"Съгреших пред Господа". "И Господ ти прости съгрешенията". Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш...
Пълният текст от тук: http://bogolubie.blog.bg/drugi/2012/04/28/kak-se-kriem-ot-proshkata.946900http://bogolubie.blog.bg/drugi/2012/04/28/kak-se-kriem-ot-proshkata.946900
------------------------------
Източник: Фейсбук, публикация от Den Na, на която сърдечно благодаря, както за позволението за публикация в блога, така и за красивите цветенца, които също са от нейната публикация, която може да бъде видяна тук:
http://www.facebook.com/photo.php?fbid=240208452790679&set=a.115759361902256.26529.100004045797899&type=1
......................................................................................................................................................................................................