Вярата- тя е най-святото нещо, което притежава един човек!
Вярата, те е богатство-духовно богатство, което ни прави най-щастливите хора на тази земя, защото ни дарява мир, душевен мир, както просто и ясно го е написал великият светец и чудотворец Св. Йоан Кронщадски: “И радвайте и считайте себе си за богати, имащи всичко, когато получите мир.” Мир, който само Бог може да ни даде- като Дар! Дар от Небето, както е писано в Свещеното Писание:"Мир ви оставям; Моя мир ви давам..." / Йоан 14:27/.
Вярата, тя е оная здрава и непоклатима скала, върху която може да стъпим в дни на върховни изпитания, в дни на болести и беди, в дни на страдания и сълзи - в дни на скръб и на радост!
Спомням си, че преди години един духовник често казваше:"Голямо щастие е да се роди човек в семейство на православни християни!" Казваше това с увереност в истинността на думите си... Казваше го винаги с възторг, но и с болка и тъга... Казваше го, загледан някъде напред, мислейки за нещо свое си - нещо преживяно, нещо изстрадано през годините... Навярно се връщаше в своите детски години, спомняйки си своето детство... Детство на дете, родило се в дом на православни родители-християни... А може би си спомняше за многото случаи в своята практика, като духовник...Случаи на хора с "разбити сърца", с "объркани съдби"... Случаи на толкова много пролети сълзи... Сълзи по несбъднатите мечти на младостта... Мечти за красота и любов в човешките взаимоотношения, за които често се случва да казваме, че те съществуват само в романите и филмите, но не и в живота - не! Че те са измислица, плод на въображението на поети, писатели, композитори, режисьори... Но в живота е различно - коренно различно...
Да, прави са - различно е! Различно е, защото без Бога, без Вярата ни в Него, всичко покрай нас е мрак и тъмнина... Духовен мрак и...духовна тъмнина... Тъмнина в сърцата и душите ни, в разума ни...
Да, прав е и този духовник, защото знае, че всички наши проблеми са резултат на нашата духовна непросветеност... А е толкова лесно всичко това да се промени, за да осъществим мечтите си, да променим живота си, да излекуваме наранените си сърца... Лесно е, когато вярваме в Бога, спазваме Заповедите Му, изпълняваме Волята Му, защото без Него ние не може да правим нищо, т.е. нищо добро, както е посочено и в Свещеното Писание...
И аз се убедих в тези истини. Истини, които не познавах и без които много страдах! Затова искам да споделя с всички как се роди у мен вярата ми в Господ Иисус Христос и много бих се радвала, ако споделеното от мен помогне поне на един човек да намери Светлината на Христа, без която светът отново би потънал в тъмнина - духовна тъмнина...
Да, желая да споделя с всички вярата си в Господ Иисус Христос, защото освен този свят, в който живеем, има и друг Свят и ние, вярващите хора, знаем това! Свят, за който или преди това не сме подозирали, че съществува, или сме знаели много малко, може би...
Аз бях от първата категория хора - не знаех изобщо, че Той, Духовният Свят, съществува...Бях не само напълно невежа в духовно отношение, въпреки че още от дете винаги съм чувствала изключително осезателно Божието свято присъствие около себе си, но винаги си мислех, че това е Съдбата и това беше всичко! Тя, Съдбата, за мен съществуваше! Тя ме обичаше! Тя ме закриляше! Тя ме напътстваше и толкова!
Думата "Бог" не само че не исках изобщо да чуя, но и много критикувах своя баща, който беше силно религиозен човек, много богобоязлив, но също непросветен в духовно отношение. Затова съм напълно убедена, че всеки човек трябва сам да направи своя съзнателен избор дали да вярва или не, дали да следва този Велик и Славен Бог, Който ни обича с Безпределна Любов. Но за да може да направи своя избор, необходимо е той да чуе за Христа! Той трябва да има Правилна, а не деформирана представа за Христа, защото не е достатъчно да знаем само, че има Бог! Нужно е да сме просветени в Духовно отношение, да сме запознати с Библейските истини! Да, нужна е просвета - Духовна просвета на нас, хората, защото от нашия съзнателен избор зависи не само животът ни тук, на тая земя, а зависи съдбата на душата ни за цяла една вечност! Вечност за нашата безсмъртна душа!
Да, нужна ни е преди всичко ПРОСВЕТА - ДУХОВНА ПРОСВЕТА!!!...
И така - Денят, за който искам да разкажа, е 9 май 1985 г. Това е най-интересният ден в моя живот - Денят, в който повярвах, че има Бог и написах своето първо стихотворение "Търсих Те!" по необикновен начин, защото думите сами "бликнаха" в сърцето и душата ми...
Да, бях напълно непросветена, не знаех нищо за Спасителя, тънех в мрак по отношение на най-важните истини, които човек трябва да знае...Затова се бунтувах срещу всичко на изпита по старобългарска литература в Университета - всичко, свързано с думата "Бог"... Дори не можех да проумея как може да ни занимават с такива "глупости" /както ги наричах/, отразени в произведенията на старобългарските писатели и всичко това трябва да преподаваме и на децата в училище...Да, така мислех...
И така говорех във възмущението си... А сега за мен някои хора мислят по същия начин - че само с глупости се занимавам, милслейки и говорейки винаги за някакъв Бог...
И така: три пъти се явявах на изпита по този предмет. Първият път казах искрено, че не съм чела произведението, върху което трябваше да говоря. Вторият път нещо ме сковаваше и аз не можех изобщо да проговоря - стоях и мълчах. А какво ставаше в сърцето и душата ми, в разума ми - само Бог знаеше, Когото все още наричах "Съдбата"...Само Той запази разсъдъка ми, особено когато третото ми явяване беше все още неизяснено... Тогава преподавателят ми по психология, виждайки ме в това състояние на изключително дълбока депресия /заради изпита ми по старобългарска литература/, ми помогна, убеждавайки преподавателя да ме изпита отново. Винаги, когато си спомня за този случай, то аз с умиление си спомням за този преподавател, за този изключително добър психолог, който само ме погледна и веднага откри, че имам много сериозен проблем. И не ми пожела успех в разрешаването му, но веднага тръгна към кабинета на колегата си, за да ми помогне, ако може... Нека Бог го Благослови за отзивчивостта му, за доброто му сърце!
Аз съм учителка и в училище преподавах много отговорно уроците си по старобългарска литература. В края на раздела обаче, при обобщението на тази литература, винаги казвах на децата /а те много вярваха на всяка казана от мен дума/: “Писателите някога са имали религиозен мироглед. Те са вярвали, че всичко в този свят, видимо и невидимо, е сътворено от някакъв си Бог, КОЙТО НЕ СЪЩЕСТВУВА!".
И така религиозният мироглед, а също и авторитетът на старобългарските писатели само за един миг беше тотално сринат само с едно изречение, изречено от мен... А толкова много обичах тези писатели! Толкова много им се възхищавах! Но мирогледът им за мен, непросветената, беше нещо абсурдно... Така само за един миг разрушавах и вярата в сърцата и душите на децата, градена от родителите или от бабите им най-често...
Затова напълно разбирам невярващите хора, непросветените в духовно отношение, като мен някога, когато вярвах в Съдбата и... следвах Съдбата... И тя беше всичко за мен! Да, разбирам тези хора и ги обичам, много ги обичам, защото всъщност те са идеалисти, големи идеалисти, но им липсва просвета - ДУХОВНА ПРОСВЕТА...
Днес не само че не съм "бунтарка", както преди, но бих искала да кажа на всички, ЧЕ ИМА БОГ, КОЙТО ГОРЕЩО НИ ОБИЧА И НИ ЧАКА ДА СЕ ВЪРНЕМ "У ДОМА"!!!...
Да се върнем в Неговото Царство - Царството на Светлината, Мира и Любовта!!!...
ЧАКА НИ!!!...
Да, беше месец май- най- хубавият месец на Земята! Месецът, който най-много обичам...
Бих искала преди това обаче да кажа, че моето бунтарство, причинено от духовното ми невежество, не остана ненаказано... Започнах да получавам едни много болезнени кризи, които внезапно започваха и пак така внезапно отшумяваха и никой и нищо не беше в състояние да ми помогне в продължение на няколко години...Имах и болно дете и...единствената възможност беше да променя климата... Така пак "Съдбата”, според мен, влагаше тази мисъл в сърцето ми и...ме поведе по своя път...
Отидохме в едно далечно село, в което почти цяла една учебна година една майка на моя ученичка ме канеше много настойчиво у дома си, но аз само й благодарях винаги, но никога не отидох... Един ден пак ни покани и този път посочи и деня, в който ще ни чака у дома си... Пак благодарих и категорично реших, че няма да отида, но този път не успях да устоя на решението си, защото някаква невидима сила просто ме застави да отида, но не така грубо, а с много обич, с много нежност, много горещо желание да отида, влагайки настойчиво в сърцето ми мисълта, че така не се постъпва, защото тази майка ме обича и ме чака вече цяла година, а аз само обещавам, а нито веднъж не отидох... И...аз отидох! Взех децата и така "на бегом'", както се казва, отидохме...
...
Беше 9 май - Денят на Победата, а сега, от няколко години - Денят на Европа!!!...
Беше 9 май, вечерта, когато видях в този дом една снимка /тогава не разбирах нищо от икони/, окачена на стената, на някакъв мъж с дълги чупливи коси; с топли, искрящи от обич очи; с душа, която чувствах, че се слива напълно с моята изстрадала душа; със сърце, което без думи открива всичко в моето "болно" сърце...
Този човек протягаше към мен ръцете си с много обич и болка...Обич към мен и болка за мен, защото знаеше проблемите ми, знаеше болката ми, знаеше БЕЗПЪТИЕТО МИ...
Аз стоях точно срешу този "човек", от снимката, и гледах тия две ръце, които все повече и повече ту се протягаха към мен, ту се отдалечаваха от мен... Всичко това се повтаряше все по-често и все по-настойчиво... Не знаех кой е този "човек", но някакво възхищение, непознато до този момент, изпълваше сърцето и душата ми...
Опитвах се да поддържам разговора с майката, а не можех да отместя очите си от тази "снимка"...Радвах се, възхищавах се на Добротата, на Любовта и Човечността, които излъчваше лицето на този НЕПОЗНАТ ЗА МЕН “ЧОВЕК”...
И само повтарях в сърцето и душата си:"Каква Доброта!!!...Каква Обич!!!... Каква Нежност!!!...Каква Човечност!!!..." Отново и отново повтарях всичко това - цяла нощ, докато бях в този дом.. Повтарях го до късно вечерта, малко преди да си тръгнем, когато децата /моите и нейното дете/ си дойдоха от тържеството, проведено в центъра на селото по повод Празника 9 май... Повтарях го до момента, когато домакинята, доловила погледа ми /за кой ли път вече?/, изведнъж попита: "Какво, Вие Христос ли гледате?".
Когато обаче чух, че това бил Христос, то всякакво чувство на възхищение изчезна от мен...Изпари се моментално... В момента не се впечатлих от признанието й, че всички те са вярващо семейство. Дори си помислих, че всеки има правото да вярва в каквото си иска, но тъй като мен все ме интересуваше съдбата ми, т.е. животът ми, който беше толкова сложен, то аз я попитах как бих могла да узная съдбата си... Тя се усмихна, взе някаква книжка от нощното си шкафче, подаде ми я и каза: ”Ето тук е написана Вашата съдба – прочетете я!” .
Взех книгата, която ми подаде, и когато си отидохме, побързах да я разтворя, но...нищо не разбрах от това, което прочетох в нея...После я затворих и я оставих на масата...Дори не разбрах, че това било Новият Завет, който ми е дала, за да прочета за Спасителя... По- късно разбрах това...
Вечерта, когато си легнах, дълго време не успях да заспя... Много мислих за този дом, за всичко това, което видях в този дом... Мислих най-много за "снимката" на Божия Син... И се ужасих отново, мислейки че досега животът ми беше толкова труден, а сега ще стане още по- труден... Не можех да си простя, че отидох в този дом - не можех...
Късно в полунощ се унесох в сън, но...не успях напълно да заспя...
Изведнъж се случи нещо странно: ЕДНА БЯЛА, СРЕБРИСТА СВЕТЛИНА ОГРЯ СТАЯТА НИ И СТАНА СВЕТЛО, КАТО ДЕН...
СВЕТЛИНА, КАТО СНОП ЛЪЧИ, КОЯТО СЕ НАСОЧИ ТОЧНО СРЕЩУ МЕН, СРЕЩУ ПОГЛЕДА МИ...
СВЕТЛИНА, ОТ КОЯТО НИКЪДЕ НЕ МОЖЕХ ДА СЕ СКРИЯ, КОЛКОТО И ДА СЕ ОПИТВАХ, ЗАВИВАЙКИ СЕ ПЛЪТНО ИЛИ ЗАТВАРЯЙКИ НАПЪЛНО ОЧИТЕ СИ...
КАКВОТО И ДА ПРАВЕХ, СВЕТЛИНАТА СИ ОСТАВАШЕ ВСЕ ТАКА СИЛНА И НЕПРОМЕНЕНА...
СВЕТЛИНА, КОЯТО ПРОНИКВА ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ НИ ЧАК, КАКТО Е ПИСАНО В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ, И ОТКРИВА ВСИЧКО В НАС: БОЛКАТА НИ, МЪКАТА НИ, ПРОБЛЕМИТЕ НИ, СТРАХОВЕТЕ НИ, ПОМИСЛИТЕ НИ...
Най-странното бе, че човек вижда СВЕТЛИНА, а всъщност чувства някаква личност пред себе си, "облечена в Светлина", Която го обича и желае да му помогне...
Личност, която му говори без думи..
Личност, която му предлага ръката си, за да го води по Своя Път...
Беше странна нощ... Светлината стоя дълго, много дълго време, а след това постепенно се оттегли, както и постепенно беше дошла... В стаята отново стана тъмно, много тъмно, както преди...
Същата нощ стаята се изпълни с музика - Неземна музика, която никога не бях чувала...
Да, беше странна нощ, КОЯТО НИКОА НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ...
Нощ, която коренно промени възгледите ми... Промени отношението ми към Света и човека... Промени ц е н н о с т и т е м и!!!...
А след неземната музика в сърцето ми зазвучаха думите на моето първо стихотворение, посветено на Него, Божия Син, Когото сърцето ми е търсило, без аз да осъзнавам това, търсейки оная ГОЛЯМА, ВЕЛИКА, НЕЗЕМНА ЛЮБОВ, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕХ ДА ДИШАМ ДОРИ... Но...аз не знаех това... Затова много ми харесва една молитва от книгата "Животът на Христа" на Джовани Папини, от която ще си позволя да посоча само една малка част:
"Ти си още всеки ден сред нас. И завинаги ще останеш с нас.
Живей помежду ни, близо до нас, на Земята. Същата тази Земя, която Те приюти Дете между децата, осъден между крадците. Живей между живите на Земята, която избра и обичаш. Живей, макар и невидим между човеците, и между тези, които Те търсят.
...
Гладният си въобразява, че търси хляб, а той е гладен за Тебе, Христе.
Жадният мисли, че желае вода, а той е жаден за Тебе, Христе.
Болният се самоизлъгва, като желае от все сърце оздравяването си, а неговата болка е
Твоето отсъствие от него, Христе.
Който търси Красотата, търси без да се досети Тебе, Който си цялостен и съвършен израз на Красотата.
Който в мислите си преследва Истината, той без да иска пожелава Тебе, Който си Единствената Истина, която трябва да се знае.
Този, който запъхтян търси мир, той търси Тебе, Единственият, в Когото могат да си отдъхнат и най-неспокойните сърца.
Те Те зоват, без да знаят, че зоват Тебе - и техният повик е неизразимо по-болезнен от нашия."
Да, повикът на сърцата на невярващите хора, на хората, незапознати с духовните истини, е по-болезнен, много по-болезнен от повика на сърцата на вярващите хора...
Пиша това, защото лично съм преживяла всичко това, отразено в молитвата от тази книга... Книга, за която не си спомням нищо - нищо друго, освен молитвата към Него, Божия Син... Не си спомням къде видях тази книга, как попадна в мен, къде отиде след това - не си спомням нищо... Но тази молитва никога не забравих през тези години и не бих я забравила никога, защото тя обхваща всички нас, хората, жадуващи ЗА ПРАВДА, ЗА ИСТИНА, ЗА ОБИЧ И МИР - ДУШЕВЕН МИР... А ВСИЧКО ТОВА МОЖЕ ДА НАМЕРИМ САМО ТАМ - ПРЕД НОЗЕТЕ НА ХРИСТА, СПАСИТЕЛЯ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО!!!...
Всичко това, което разказах, беше Реалност...
Беше през месец май, 85 г. - 9 май...
После последваха години на съмнения, на разочарования и болка, но и години на много радост - Духовна радост...
Години отново и отново на ориентация - съдбоносна ориентация във времето, в проблемите, в изпитанията, които срещаме по своя Нов, Духовен път..
Ориентация за себе си, за своите деца, за своя дом...
Ориентация към Царството на Светлината или към...царството на мрака...
Ориентаця за цяла една Вечност...
Ориентация, която е позната на всеки от нас, до когото е достигнала Спасителната вест за Божието Царство, подготвено от Бога за нашите безсмъртни души...
Души, изкупени с безценната кръв на Божия Син , пролята за нас на Голгота...
НЕКА БЪДЕ ВЕЧНА СЛАВА НА НЕГОВОТО СВЯТО ИМЕ, ДОСТОЙНО ЗА ПОКЛОНЕНИЕ И ОБИЧ!!!..АМИН!!!...
А това е моето първо стихотворени “Търсих Те!”, написано същата тази вечер – на 9 срещу 10 май, 85 г.
ТЪРСИХ ТЕ
ПО ЦЯЛАТА ЗЕМЯ
Търсих Те
по цялата земя...
През своя цял живот
Те търсих...
И виждах Те в деня, в дъжда,
в нощта -
във сънищата свои аз Те виждах...
И знаех: ще те срещна
някой ден,
копнежът свой
в реалност ще превърна,
защото Тя –
ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ –
по Своята пътечка
ни отвежда...
Да, Тя, Голямата Любов, или тя, "Съдбата", както я наричах и следвах нейния път, рано или късно ни отвежда там, в подножието на Кръста, пред нозете на Спасителя на нашите души!
С обич към всички читатели!
Кина Златева
"Втората награда - ламинирана икона - от конкурса за Рождество Христово бе връчена лично на спечелилия я Иван Иванов от гр. Сливен. Той получи и отстъпената награда от г-жа Кина Златева, първото място - рисувана икона.
В параклисa „Св. Пантелеймон” в болницата в гр. Сливен можете да намерите тази икона - на свети Григорий Богослов - и да се помолите, защото тя бе подарена от Иван за този параклис, за всички вас. Слава Богу за всичко!"
г-жа Атанасия Петрова - редактор на вестник "Благовестник"
