сряда, 12 октомври 2011 г.
сряда, 5 октомври 2011 г.
Погледни, погледни ти към Кръста Господен...
Духовно послание, изпратено с Обич за всички, които носят в сърцето и душата си ОГРОМНА БОЛКА и търсят отговор на изключително болезнените си въпроси, отправени към Бога и Родината си...Забележка: Нека не забравяме думите на Св. Симеон Нови Богослов, който говори за тези Божии чада, които са "духоносци" и когато говорят, "говорят не от себе си, а от Светия Дух!"
Това безценно Духовно послание е изпратено за духовна полза на всички нас, читателите!
...
Погледни, погледни ти към Кръста Господен!!!...
Погледни, погледни ти, Дете!!!...
Погледни към кървящите зеещи рани!!!...
Погледни ти във Мойто Сърце!!!... /2
То кърви, То кърви, То кърви непрестанно!!!...
И боли, и боли всеки миг!!!...
То, Сърцето Ми, цяло е в кърви обляно!!!...
То, Сърцето Ми, в огън пламти!!!... /2
В Свойта длан Аз поднасям Го Дар на Земята!!!...
В Свойта длан Аз поднасям Любов!!!...
Приемете Я Дар за сърцата кървящи!!!...
Приемете вий Мойта Любов!!!... /2
Тя ще стопли сърцата, кървящи от рани!!!...
Тя ще стопли и ваште души!!!...
Ще ви води по Стръмния Път към Небето!!!...
Ще ви води към Вечен Живот!!!... /2
03. 05. 89 г.
/сряда, 22.45 часа/
Мелодията на това Духовно послание е много нежна, много приятна и силно въздействаща...
...
Не, не ни е забравил Бог, както мисли авторът на публикуваните преди няколко дни размисли – не!
Ние сме Го забравили – ние, хората...
И не само че сме Го забравили, а сме "обърнали гръб" на Неговата Велика Жертвена Любов за спасението на всяка безсмъртна душа по лицето на тази Земя...
А ПОСЛЕ СТРАДАМЕ, СТРАДАМЕ, СТРАДАМЕ...
Страдаме дни, месеци, години...
Страдат сърцата и душите ни...
Бунтува се разумът ни...
Отиваме си от тая земя – наранени, обезверени, оскърбени дори от Родината си, която толкова много сме обичали... За процъфтяването на която сме отдали цялата си младост, цялата си творческа и физическа енергия – целия си живот...
...
А нима е виновна Тя, Родината ни, че ние, хората, сме избрали “друг път на развитие” – пътят на самоутвърждаването, на самодоказването, на самоизграждането, когато Бог е казал в Своето Слово, че без Него не може да вършим нищо, т.е. нищо добро и полезно, нищо трайно и праведно...
Затова и се отчуждихме от земята си... Затова и създадохме тези неравенства помежду си... Затова и забравихме онези хубави добродетели, които са ни завещали нашите деди през вековете...
...
Да, забравили сме ги, защото сме се превърнали в “народ непокорен”, ходещ по “недобър път”, както е посочил самият Бог в Своето Слово за такива, като нас:
“Весден простирах ръцете Си към непокорния народ, който ходеше в недобър път, по своите помисли...” (Исая 65:2).
...
Затова е нужно да осъзнаем грешката си, да се покаем за “недобрия си път” – пътят без Бога, който сме избрали съзнателно преди години за себе си и своите деца, за новите поколения, които ще дойдат след нас, и да се върнем отново към Своя Бог, на Когото ни остави сам Българският патриарх Евтимий Търновски при падането на България под робство...
Да се върнем при Него, както и днес сам Господ ни призовава:
“Обърнете се към Мене, казва Господ Саваот, и Аз ще се обърна към вас, казва Господ Саваот ”(Захария 1:3).
...
ДА, НУЖНО Е ДА ОСЪЗНАЕМ ОГРОМНАТА СИ ГРЕШКА КАТО НАРОД, НА КОГОТО САМ БОГ Е ПОДАРИЛ МИЛОСТТА СИ, СВЕТЛИНАТА СИ, СЛАВАТА СИ ДОРИ - ЧРЕЗ ВЕЛИКОТО ДЕЛО НА КНЯЗ БОРИС, БЪЛГАРСКИЯТ ПОКРЪСТИТЕЛ, НА СЛАВЯНСКИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ, НА ТЕХНИТЕ УЧЕНИЦИ - И ЗАЕДНО ВСИЧКИ НИЕ, КАТО ЕДИН НАРОД "С ЕДНО СЪРЦЕ И ЕДНА ДУША" ДА СЕ ПОКАЕМ, ДА ПОМОЛИМ БОГ ДА НИ ПРОСТИ, ДА ПРИЕМЕМ НЕГОВАТА ВЕЛИКА ПРОШКА И ЛЮБОВ, ЗА ДА ИМАМЕ ОТНОВО “СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА”, КОЯТО Е САМИЯТ БОГ, И ДА НЕ ХОДИМ ПОВЕЧЕ В МРАКА, Т.Е. ДА НЕ БЪДЕМ ПОВЕЧЕ ДУХОВНО НЕПРОСВЕТЕН НАРОД...
А ИМАЙКИ “СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА", ТО НИЕ ЩЕ ИМАМЕ И “СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА”, ТЪЙ КАКТО Е ОБЕЩАЛ САМИЯТ БОЖИЙ СИН:
“АЗ СЪМ СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА; КОЙТО МЕ ПОСЛЕДВА, ТОЙ НЕ ЩЕ ХОДИ В МРАКА, А ЩЕ ИМА СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА” ( Йоан 8:12).
...
Да, “Светлината на живота”!!!...
За Нея копнее всеки човек, но без “Източникът на Тая Светлина" не бихме могли да имаме Нея е живота си...
Не бихме могли...
вторник, 4 октомври 2011 г.
събота, 1 октомври 2011 г.
За тебе, Родино, ний бяхме герои!
"Какво сгрешихме, че сме наказани?"- размисли от книгата "Един живот- една съдба" на ветерана от войната Иван Гочев!
Иван Георгиев Гочев е роден на 18 октомври 1927 година в село Обручище, област Стара Загора. По-късно семейството му се премества в казанлъшкото село Горно Градище – село Кънчево. От 1941 година е жител на Казанлък, където завършва и средното си образование.
На 17 – годишна възраст постъпва доброволец на фронта в т. нар. „Народна гвардия” – ветеран от войната.Редовен читател е в читалнята на библиотека „Искра”. Член е на местния пенсионерски клуб, в който е споделил голяма част от материалите си. Има над стотина статии, есета, разкази, фейлетони и стихотворения, както бе отразено в по-първата публикация за него.
Редовен доброволен сътрудник е на в-к „Наше село” в с. Кънчево.
Има съпруга и две дъщери, 4 внука и 4 правнука.
От 1987 година е пенсионер.
...
С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо?
Труден и непоносим стана животът на българските пенсионери. Тези, които си отдадоха младостта в строителството на някогашната ни цветуща страна България, сме неоценени. Днес те са почти вече забравени и непризнати са техните големи усилия и жертви за благоденствието на тази прекрасна страна.
Често си спомням с болка за изминалия ми 80-годишен живот, изпълнен с непосилен труд и лишения, все за доброто на Майка България. Едва още на 17 години отидох доброволец на фронта, в два национални обекта съм бил, в Хаинбоаз и ВЕЦ „Тъжа”,. Не помня в колко селскостопански бригади съм взимал участие, все в първите редици. Над 46 години имам трудов стаж без притурки в най-тежката професия – ковашката. Останах без очи и уши. Какво получих за този си непосилен труд, в който преминаха младите ми години? С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо? – с една нищожна пенсийка, не стигаща до никъде.
Не изпитвам съжаление за тези години, напротив: гордея се, защото те бяха изпълнени с възторг и щастие от голямото ми вдъхновение да дам и аз нещо от себе си за едно ново и щастливо начало, което се вписваше в историята ни.
Но нали ние бяхме първите, които строихме фабрики, заводи, магистрали; пробивахме влажни забои в тунели, завиряхме язовири? За тебе, Родино, ний бяхме герои!
Защо изчезна онази усмивка и щастие по лицата ни в тези последни останали години? Защо избледняха онези прекрасни добродетели, които имахме някога? Ще си спомняме за онази красива и цветуща България с болка, за нейните неповторими земни богатства. Ще сънуваме оживените си някога селца и паланки, днес почти обезлюдени, без стопани и всевъзможен добитък... Ще мечтаем отново да навлезем в бостаните, натъркаляни с едри и сочни дини и пъпеши. И това ми се беше присънило: навеждам се да откъсна сочна диня, но посегна ли към нея, тя се превръща в буца пръст. Гледаме ги сега по витрините, недостъпни за мнозина от нас. Очите ни се наливат със сълзи, устата ни засъхва, присяда ни от нещо на гърлото и ни иде да ревнем, че всичко това не е вече родно, не е вече наше.
А нагазиш ли из горските усои или се наведеш да утолиш жаждата си от някой студен извор, унасяш се в песента на славея, изпълваш се от щастие и като че ли ти се причува хлопатара на безбройните ни някога стада. Няма ги вече, наведи глава и тръгни по-нататък ти, нещастнико, и вместо отмора и щастие, отново ще ти се свие сърцето до болка, като гледаш безмилостно изсечените и обгорели от пожари стволове на дърветата.
А излезеш ли и на която и страна да се обърнеш, пред погледа ти е една жалка изоставена, забравена и разпродадена някога, прекрасна и неповторима страна – райска градина.
Топи се нацията на тази забравена от Бога и правителството ни страна. Кой е виновен за всичкото това голямо нещастие? Нима сме ние отново виновните, че не дадохме още от себе си, че не бяхме оценени, разбрани и признати от идващите след нас? Натъжени и с влажни очи отново се питаме: В какво сгрешихме ние, пенсионерите, че сме така наказани?
....
"В какво сгрешихме, че сме така наказани? - един изключително болезнен въпрос, отронил се от глъбините на човешкото сърце, толкова силно наранено и... огорчено...
Един въпрос, отправен към България - нашата прекрасна страна, "забравена от Бога"...
...
Но... дали Бог ни е забравил или ние сме Го изолирали от живота си?!!!...
Дали нашата скъпа България забравя чадата си?!!!... Едва ли...
Дали ние, хората, като цяло, не сме се отклонили в някаква "друга посока", която е пагубна за всички ни?!!!...
Дали ние не сме забравили ония изконни християнски добродетели, които ни правят хора - ИСТИНСКИ ХОРА НА ТАЗИ ЗЕМЯ?!!!...
Дали?!!!...
....................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
Абонамент за:
Публикации (Atom)