О, братя и сестри мои!...
О, как ме боли когато виждам как Църквата бива измъчвана от вътрешни врагове, измъчвана от себе си.
Няма достоен човек, който да седне на епископския престол и да вярва
в паството си, да го обича от все сърце, да го ръководи безпристрастно и
да тъгува за него.
Днес виждаме с какво желание и с какъв искрен пламък в очите нашите
млади завършили семинаристи искат да бъдат бъдещи свещеници, обичливи в
Господа наши пастири.
Едни биват удостоявани с това призвание, други - не. Защо? Велик е Божият промисъл!
Един мой приятел, вече завършил семинария, го питам:
- Брат, какво ще правиш с живота си?
Той ми отвърна: - Искам да пея на Бога. Не искам да ставам свещеник,
но искам дякон на бъда. Искам на Бога да пея и да го възхвалявам,
заради неговите благодеяния към мене.
Вижте, братя и сестри обични, какво желание и каква вяра има това момче...!
Но уви.., тези, които стават свещеници, днешните млади, като че ли
църковният живот ги разваля. Едни започват чисти, а завършват омерзени.
Други започват вярващи и смирени, а завършват живота си пагубно!
Раздира до болка душата това да гледаш как нашите предци,
възрастните, вече починали повечето от тях, свещеници са градили и
затвърждавали Църквата в правата вяра, насаждали са любовта и смирението
в богатите сърчица на хората, а днешните, не толкова "бетонирали"
значението на свещенството в дълбините на сърцето си, духовници,
разклащат Църквата и "бучат" нейната здрава основа, като че ли с нож!
Аз се гордея с моя баща, който е един от вече възрастните и
качествени духовници! Той твърдо се уповава на Бога и горещо обича всеки
свой ближен, всеки свой събрат и съслужител на Божията нива. Гордея се и
с други като него, като о. Георги от Ямбол, представилият се в Господа
о. Панайот Чакъров(арх наместник), също от Ямбол, арх. Партений от с.
Люляково, о. Станислав от Кипър, йеродякон Нектарий от Рилския м-р,
отците Иван Карагеоргиев и Йордан Желязков от Стара Загора и пр. Гордея
се с тях, защото те са един действителен пример какъв духовник трябва да
бъда аз, как трябва да обичам и да се отнасям към ближните си, как да
бъда сериозен в работата си! Малко са, много малко..., но ги има и
трябва да ги пазим! А от днешните млади, бъдещи наши пастири, аз нищо
красиво не виждам, и не само аз! Един днешен съвременен свещеник не може
да ми отвори очите, не може да разгори в мен пламъка на любовта и
вярата, защото той не носи в себе си тази вяра и тази чиста, искрена и
нелицемерна християнска любов.
Боли ме като виждам как почти всички "нови" свещеници се ненавиждат,
мразят се, карат се по между си за пари, за власт, за духовни чеда, и
това го отнася Църквата и народът...!!!
Църквата, защото бива ограбвана и корумпирана впоследствие от самите
тях, и народът, защото се съблазнява да осъжда и да се отчайва!
Нито Църквата ни е отделена от държавата, нито пък държавата е отделена от Църквата ни, за съжаление!
А помагат ли съпругите на тези свещеници, опитват ли се да ги
променят, да ги поучат - не. Те, драги мои, ги подкрепят в това тяхно
душепогубително начинание, което също много боли, защото те са
презвитери и на тях се пада отговорността и задължението да изправят с
молитва към Бога своите съпрузи-свещеници, когато те изпаднат в
изкушение (ламтеж за богатство, както днес) и пр!
Не знам, обични, какъв е изходът, но знам, че всеки от нас се нуждае
от един истински духовен баща, който да му помага, да го изправя, да го
утешава и да го напътства!
Нека всеки да знае, че никого не съдя, но само и единствено показвам
как стоят нещата в действителност и насърчавам за едно по-добро бъдеще
на Църквата ни! А ако някой се е засегнал от думите ми, то има защо!
С препълнено сърце пишат ръцете ми и оплакват състоянието на Божия дом и Неговата нива!
Бях с една групичка мои приятели. В момента, в който излизаме от
Пловдивската катедрала, в нея влиза еп. Арсений - намусен, троснат и
гневен, пращи от злоба, очите му като напоени със зехтин. Стекохме се
към него за да вземем благословение, а той се дръпна настрана чак до
стената на храма и ни подмина с високо вдигната глава без капка любов
към нас, към децата.
Какво ме ползва това, че този млад човек е владика, като не мога да
поискам от него съвет, помощ, подкрепа, нищо-нищо-нищо свързано с
духовния ми живот, поради простия факт, че винаги върви пеша, между
хората е, а в същия момент не може да ги гледа - намусен, раздразнен,
злобен!
С какво е той повече от мен, за да не ми даде благословение!
Какво пък ме ползва това, че дядо Николай е митрополит! Усмихва се,
говори прекрасно, пее прекрасно, като че ли говори от сърце, а не е
между хората. Свърши мероприятието, било богослужение, треба или
водосвет, молебен и пр, и веднага се качва в колата. Изчезва.
Нямам желание да давам пример с всички митрополити, тъй като един
пример стига, за да бъде като огледало на Църквата, но това за мен не са
владици.
Да не говорим за манастирите, които са крепостите на Църквата!
Да не говорим за монасите, които трябва да бъдат фарове горе в скалите!
Днес светът се е запалил, а монашеството отслабва, запада и губи
стойността си. Светският дух навлезе дълбоко в монашеството, и злото не
спира. Развратиха се монасите, манастирите заприличаха на бардаци, а
монасите трябва да живеят като монаси, не като светски хора! Сегашните
млади монаси действат със светската си любезност, стараят се да не
загубят репутацията си. Манастирите са се напълнили с най-различни
улеснения и удобства. Сега хората отиват в манастирите, за да почиват,
за да посетят това древно място. Защо? Защото този лесен и приятен,
удобен, манастирски живот ги привлича, но не ги привлича Бога. Страшно
е…!!!
Възмутен съм от много неща, затова не мога да удържа горчивината си!
Боли ме, когато виждам накъде отива Църквата ни.
Съжалявам, скъпи братя и сестри, и моля за прошка ако думите ми са
били горчиви за някого и оскърбителни за други…, явно има защо!
Уверявам ви, че винаги, вседушевно и усърдно се моля тъй, щото Бог
да огрее нашите, вашите, и техните сърца с Божествения огън, изгарящ
злобата и лицемерието, и издигащ първата добродетел - любовта, която е
Пътят, Истината и Животът, и на която трябва да се крепи Светата ни
Църква!
Автор: Александър Иванов, гр. Карнобат, семинарист в Пловдивската духовна семинария
