Вчера, на 2 май, се чества паметта наСв. Княз Борис - Михаил / БЪЛГАРСКИЯТ ПОКРЪСТИТЕЛ/.
Този Княз Борис, който приемайки Православната Христова вяра
се кръстил в новата вяра заедно с цялото си семейство, а след това
покръства и целия български народ в 865 година!
Този Княз Борис, при когото намерили радушен прием тук, в България, учениците на Светите Солунски братя Кирил и Методий!
Този Княз Борис, чрез когото Бог не само че превръща страната
ни в средище на славянската духовна просвета, но и издига България на
завидна висота, превръщайки я по територия и духовно величие във Велика
България!
Този Княз Борис, който завършил земния си живот като монах,
починал на 2 май 906 година. Нека почива душата му в мир в селенията на
праведниците по Божията Велика милост и любов! Амин.
За
всичко това може да прочетете във Фейсбук, в профила на Протойерей Иван
Иванов, свещенослужител в храм "Св. Преподобни ИВАН РИЛСКИ" в гр.
Дългопол, а също и да получите Божието благословение чрез него. Ето тук:
* * * * * * * Често се говори
за Княз Борис, че насилствено е покръстил народа ни - с проливане на
много кръв, а Бог, Който е самата Любов не желае това... Да, пролята е
много кръв, реки от кръв са потекли, но не за да бъде покръстен с
насилие народът ни, защото всичко това става след покръстването на
народа ни... Защо така се е получило - само Бог знае това...Затова
нека не го съдим жестоко, а да благодарим на Бога, че чрез него сам Бог
ни е дарил Светлината на Християнската вяра!!! Дарил ни е Любовта Си!!! Дарил ни е Милостта и Прошката Си, за да не умрем духовно в греховете си!!! Амин. Това,
което обаче ми направи много силно впечатление от вчерашния ден, е
фактът, че вероятно по този повод прочетох една публикация за
кръщаването ни в името на Господа днес. Днес, когато се кръщаваме, а
не оставаме в Божия храм... Не се чувстваме част от голямото християнско
семейство по тази земя... Не се чувстваме част от енорията си, в която
живеем... Не се ползваме от Даровете, които ни предоставя Светата ни Църква - не ги знаем, не вярваме в тях... Нямаме
свой духовен наставник, не знаем дори името на духовника, който ни е
кръстил, не го познаваме, не го поздравяваме дори, когато го срещнем... За всичко обвиняваме духовниците, обвиняваме Църквата, обвиняваме Бога дори, но никога себе си... Защо???!!!...
А толкова е хубаво, когато духовниците, които са Божии служители, са наши семейни приятели!!!...
Толкова е хубаво, когато са в течение на всичко, което се случва с нас!!!...
Толкова е хубаво, когато са наши Духовни наставници, чрез които Бог ни води по Своя Светъл път на Спасението!!!... Толкова е хубаво!!!... Нека бъде така, Господи Боже наш!!! Амин.
