Доколкото сте сторили това
на едного от тия Мои
най-малки братя,
Мене сте го сторили.
/Мат.25:40/
Видях Иисус. С венеца трънен,
с Кръста...
Това бе моят най-вълнуващ ден.
Той крачеше в навалицата пъстра,
за някъде забързан, устремен...
Затичах се след Него с бързи стъпки,
да взема тежкия Му Кръст връз мен, последвах Го със сладостната тръпка, че кръстоносец ставам този ден.
Но Иисус не спираше. И вече
изчезваше от моя взор, дори,
там, нейде нанагоре, надалече...
О, ужас! Иисусе, стой, поспри!
Нима не виждаш, че без дъх останал,
Към Теб протягам трепетни ръце?
Нима не знаеш, че като камбана
За Тебе бие моето сърце?
Иисус се спря. Прегърна ме през рамо,
изведе ме като слепец встрани.
Докосна с длан очите ми.
И само едничко слово рече:
"Прогледни!"
И аз прогледнах. Гледкаа бе страшна:
Пред мен вървеше армия слепци.
Те бяха гладни, жадни... Скръб ужасна
надничаше от мъртвите очи.
И аз прогледнах. Хиляди край мене
протягаха безпомощно ръце –
прокажени, сакати, наранени...
От скръб разля се моето сърце.
Иисус въздъхна. Вдигна си ръката,
Положи я на моя взор унил
и промълви отново нежно: "Брате,
не падай духом! Още прогледни!"
И чудо...
Видях изобразен в тез тъжни хора
пресладкия, Иисусовия лик,
а Иисус, що гонех без умора,
Го нямаше... Изчезнал бе за миг...
Иван Николов - богослов
