"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

понеделник, 30 май 2011 г.

Професор Вълчанов - кой всъщност е той?

"ЕВРОПА ЖИВЕЕ ТРЕВОЖНО, ЗАЩОТО ЖИВЕЕ БЕЗ БОГА!"- проф. Вълчанов, м. септември, 2009 г., Варна


Професор доктор Славчо Вълчанов Славов, дългогодишен преподавател по Свещено Писание на Стария Завет в Духовната академия "Св. Климент Охридски" и в приемника й, Богословският факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

През 2008 г. е с достойнство почетен от Алма матер с почетния знак (със синя лента) на университета.


Отличието, предложено единодушно от Факултетния съвет на БФ, беше
връчено лично от ректора на СУ проф. Иван Илчев пред целия състав на Академичния съвет . То се присъжда „за дългогодишната му учебно-преподавателска и научно-изследователска дейност в областта на богословските науки” (Прот. на АС № 14/24.9.2008 г.).

Проф. Славчо Вълчанов, по-голям брат на ставрофорен иконом Антон
Въчанов от столичната митрополитска катедрала "Св. Неделя", е роден през 1940 г. в с. Ивански, Шуменско. Завършва Софийската духовна семинария през 1959 г. и Духовната академия през 1965 г.

След завършване на докторантура (или аспирантура по тогавашната терминология) той става асистент на
проф. Боян Пиперов, дългогодишен преподавател по Стар Завет и Библейски еврейски език.

Славчо Вълчанов е участвал в Библейската комисия на Св. Синод, както и в много други комисии като близък сътрудник на митрополити, членове на Св. Синод, в тяхната вътрешно и външноцърковна дейност. Представлявал е БПЦ във Всеправославната богословска комисия за диалога със Старокатолическата църква.

Проф. Вълчанов се пенсионира през есента на 2008 г., но продължава да
преподава в БФ като хоноруван професор, защото учебното заведение не може да си позволи да се лиши от такъв изтъкнат специалист.

Забележка: Информацията за проф. Вълчанов е предоставена от личния архив на отец Васил за всички читатели, за която информация аз сърдечно му БЛАГОДАРЯ!

Но БЛАГОДАРЯ и на БОГА, че имах и аз възможността да срещна преди две години този професор във Варна, през месец септември 2009 г., когато беше Седмицата на Православната книга!

Да, имах възможността не само да го видя, но и да чуя огнените му слова, произнесени с толкова искреност, с толкова обич и... болка...

Обич към Бога и хората...
И... болка за България и за всички страни в Европа, които живеят без... Бога...

Обич и... болка, които НИКОГА не се... забравят...

Затова и аз днес искам да му кажа искрено и... нежно:
"Благодаря Ви, Проф. Вълчанов!
Благодаря Ви, за огромната човечност, която носите в сърцето и душата си, и така щедро раздавате от нея на всички около себе си!
Благодаря Ви за Огнения Божий Дух, с който "пробуждате" духовно унилите и им дарявате частичка от своята вяра и обич към Бога и хората!"

А този линк е изпратен също от отец Васил. На него всеки, който желае, може да чуе една от лекциите на проф. Вълчанов и да чуе огненото му слово...

http://www.youtube.com/user/ispovednik1#p/f/288/frX70u-h_8o



Благодаря отново на отеца, че ни направи съпричастни на голямата си Обич и Благодарност към този свой любим преподавател - професор Вълчанов!

Нека обичта и благодарността му БЪДАТ ПРИМЕР ЗА НАС!

Пример на любов към учителя, дарил ни частица от своята обич, "за да сме това, което сме, ЗА ДА СМЕ ПОЛЕЗНИ ЗА СЕБЕ СИ, ЗА ОБЩЕСТВОТО СИ, ЗА СВЕТАТА СИ ЦЪРКВА", както е посочил и отец Васил в размислите си, породени от спомена за проф. Вълчанов и за всички свои учители, а също и за преподавателите си от Богословския факултет! Амин.

Споменът за Любимия Професор...

Размисли, породени от скъпите спомени през годините...

В сърцето на всеки има един топъл спомен, спомен за човек, който му е дал нещо, за някого, който е докоснал душата му, подал му е ръка в труден момент, отворил му е очите за грешките, запалил е искрата в ума му - споменът за любимия учител. Този спомен, колкото и да е неосъзнат, дава отпечатък в съзнанието ни и насока за бъдещето ни, формира мирогледа ни, стила ни на живот.


Не бях се замислял върху тези неща и колко всъщност е хубаво да имаш един такъв спомен в сърцето си, който да те сгрява в трудни моменти. В една прекрасна юнска утрин по време на св. Литургия в Златарския манастир "Св. ап. Петър и Павел", на 29 .06.1995г. /храмовият празник/ срещнах моя любим учител... След 5 години, 2000 г. когато завършвахме Висшето си обучение в ШУ " Еп. К. ПРЕСЛАВСКИ" специалност БОГОСЛОВИЕ
...

Времето беше оставило отпечатък върху лицето му, косата - посивяла от грижите, но в очите му блещукаше онази искра, която имат само хората, докоснати от ангел. Казах му:"Здравейте, Проф.ВЪЛЧАНОВ! Как сте?"

Не се и надявах да си спомни за мен, все пак аз бях един от многото, на които беше дал частица от себе си, а и годините бяха оставили отпечатък върху лицето ми. С учудване установих, че помни името ми. Заразпитва ме как е минал животът ми, спомнихме си някои весели моменти от миналото.

Възхищавах се от този човек. Той съумяваше да грабне вниманието ни и да направи часовете по Въведение в Свещенното писание на стария завет и Библейски еврейски език интригуващи и забавни даже за тези, на които този език не им бе по сърце. Той ни възпитаваше с облеклото, с поведението и обноските си, с излъчването си, с осанката си. Знаеше кога да бъде строг и кога забавен.

В тази среща нямаше нищо особено, но тя ме върна назад във времето и ме накара да се замисля колко голямо значение има трудът на тези хора и колко неоценен е винаги. Защото, за да си учител, и то добър, това не е професия, а призвание, това е вътрешна нагласа и самодисциплина. Любовта трябва да струи от душата ти, за да можеш да дадеш на всеки - на добрия и на лошия, на умния и на не чак толкова, да можеш да откриеш заложбите в един млад човек и да успееш да ги накараш да се развият така, че да са в полза за самия него и за обществото и Св. Църква, да се опиташ да парираш недостатъците така, че да не виреят в бъдеще. Много сложна задача и отговорна, бих казал, не на всеки се отдава.


Срещата с моя Професор не беше нещо необичайно, но беше нещо необикновено, нещо, което стопли душата ми, върна мили спомени у мен и ме накара да почувствам колко много дължа на този човек и не само на него, а на всички учители-богослови, които са ми дали частица от себе си, за да съм това, което съм, за да съм полезен за себе си и за околните и най-вече на Св. Църква и народа Божий.

Всеки ми е дал искрица от своя огън на познанието, за да се разгори в мен и да свети с различна светлина, от която да раздавам на всички около себе си.
Цветята, които поднасяме на нашите учители на 24 май, едва ли са достатъчни да изразят уважението и благодарността, която им дължим, но по-важно е да ги носим в сърцата си и когато ги срещаме след години по улиците, да им кажем: „Здравейте, учителю! Как сте? Благодаря Ви за всичко, което сте ми дали!“.
Може би тези думи ще сгреят сърцето му и то ще се изпълни с гордост, ще изтрият една бръчка от челото му и на лицето му ще заблести усмивка.


Написано на 23 май 2010 г. в 07:40 от отец Васил, гр. Шумен, храм "Св.Три Светители", ВАРНЕНСКА И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКА СВЕТА МИТРОПОЛИЯ


http://www.facebook.com/group.php?gid=117636848275171

ЗАБЕЛЕЖКА: Този линк е група за проф. Вълчанов, която отец Васил е направил във Фейсбук, за да може всеки, който познава проф. Вълчанов или желае да се запознае с него, да има тази възможност да пише тук, в тази група, за този наш "голям богослов и човек", както е написал сам отец Васил за своя любим професор!

Звучи ми като в приказките...




Размисли по повод пътеписа на отец Петър за пътуването му до Румъния, написани преди години...

Не мога да повярвам за всичко това, че е реалност някъде толкова близо до нас - в съседна Румъния...
Нима е възможно?!...
Звучи ми като в приказките - добрите приказки, които преобразяват живота на хората...
Колко хубаво би било и тук, в нашата страна, всичко да бъде различно от тъжната мрачна реалност...

Децата на България!!!... Тая прекрасна страна, преминала през толкова много изпитания, страдания, сълзи и разруха и възкръсвала отново изпод пепелищата, за да постави ново начало, Духовно начало в живота на хората!!!...
В тая прекрасна страна децата живеят, израстват, възпитават се /като цяло/ далече от библейските истини, от библейските ценности...

В тая прекрасна страна душите на децата погиват - бавно и... мъчително, лишени от Христовата Светлина и Любов, търсейки път сред безпътието...
Търсейки брод - сред безбродието...
Търсейки щастие сред "светлината" на мрака - духовният мрак, обгърнал почти изцяло страната ни...

Написано на 21.11.2006 г. / неделя/

Отец Петър, авторът на пътеписа за Румъния, е духовникът,
който е на снимката по-горе!

неделя, 29 май 2011 г.

Отец Паисий Хилендарски - размисли за неговата "История славянобългарская"


Икона жива на един народ...
Ръка, която като свещ трепери...

Очи, в които българският свод

отново синевата си намери...


/Откъс от творба на неизвестен за мен автор,
на когото безкрайно благодаря за тези толкова
точни и... силни слова!/


Четейки думите на Отец Паисий в неговата "История славянобългарская", написани преди толкова много години /1762 г./, преди векове дори, човек има чувството, че сега чува всичко това, че сега самият светец говори на всички нас, на целия български народ...

В първата част на тази малка книжка, събрала у себе си историята на народа ни през вековете; книжка, с която Отец Паисий поставя началото на цяла една епоха в българската история и литература - Епохата на Възраждането, "слушаме" следното:

"Дивни са присъдите на бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят - раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва, като че не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не е така. Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от бога. Но кой ще постигне ума господен или кой ще последва неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само бог със своите свети присъди."

Да, "кой ще постигне ума Господен или кой ще последва Неговите съвети", както казва светецът, "за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените"?

Колко актуално звучи този въпрос и Днес - в нашия XXI век?


Но това наистина знае само Бог... Само Бог знае това... И само Бог може да извърши това... Само Той може "да ни събуди от дълбокия сън", който сме заспали, както е отразил пак преди години в своя "Дневник" друг един наш духовен отец - Отец Петър /Николов/, записвайки своите размисли:
"Милиони човеци чезнат заедно с мене в ледената прегръдка на суетния свят... Радват се, пеят и изобщо не виждат ужаса, в който се намират... В дълбок сън спи светът и чака да го разбуди някой... Но кой може да бъде, Господи, освен Ти?..."


"ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, ЦАРЕ И СВЕТИИ И ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ДЕЯНИЯ И СЪБИТИЯ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД."


Колко простота и скромност откриваме в тези думи на светеца!!!...
И обич - искрена и всеотдайна!!!...
Обич към българския род!!!...

Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история

"Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език. Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!"

А дали ние обичаме своя български род?!... Дали се интересуваме от неговата история през вековете - за наша "полза и похвала"?!... Това знае пак само Бог!!!...

Дали познаваме "Историята" на Отец Паисий?!... И това знае само Той, само Бог!!!...
Знае и той - светецът, положил толкова много труд над тази наша "История" /"ПОДВИГ МНОГОЛЕТЕН"/, отнела му "половината живот",
по думите на Вазов от одата "Паисий" в стихосбирката "Епопея на забравените":

...
И той хвърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен

на волята рожба, на бденьето плод,

погълнал безшумно половина живот -
житие велико. Заради което
той забрави всичко, дори и небето!

.............................................
И кат някой древен библейски пророк,
ил на Патмос дивий пустинника строг,

.............................................
той хвърли очи си, разтреперан,бляд,
към хаоса тъмний, към звездния свят,

към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
"От днеска нататък българският род
история има и става народ!"



И продължава да говори на сърцата и душите ни светият Отец дори и в своето "Послесловие"...

"Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гарците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих...

Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно - написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.

И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз - 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, изязох и дойдох в Изограф и там намерих още сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му отец и пресветия, преблагия и животворящ негов дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин..."

Да, "в полза на нашия български род", "за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос", на когото подобава "всяка слава, чест и поклонение"...

Каква всеотдайност към род и Родина!!!... Каква увереност в изключителната полза на съставената от него "историйца"!!!... Какво преклонение пред Цялата Света Троица!!!... И какво огромно желание да знаем за своите прадеди, да знаем за миналото на народа си, да помним, "че голям е бил той и пак ще да стане" /Вазов, одата "Паисий" от "Епопея на забравените"/!!!...

Може би и затова поетът Атанас Звездинов в своя Химн "Отец Паисий" не само е обезсмъртил образа на светеца, посочвайки ни го като пример за подражание с любовта си към Бога и народа ни, но и го поставя на изключително висок пиедестал, наричайки го "Отец на цял един народ"!

Химн "Отец Паисий"

Гнездото както свиват птици,

пчелата както сбира мед,

той вля живот сред две корици

с призванието на поет.

И вдъхновен като месия,

понесъл истинския кръст,

със своята благословия
изправи до Балкана ръст.


Запя камбана, пламна знаме
и се роди един светец.
Светец ли? - нещо по-голямо -
на цял един народ Отец.

Стихотворението има и своя мелодия /дело на една учителка по музика в
гр. Казанлък/ и звучи чудесно - като истински Химн!


Нека по молитвите на Св. Отец Паисий, този наш НЕНАДМИНАТ И ДО ДНЕС НАРОДЕН БУДИТЕЛ, и по молитвите на всички наши Духовници тук, а също и на Атон - там, където е написана нашата "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ", Бог да Благослови народа и страната ни! Амин.

Този материал може да бъде прочетен и във форума на в-к "Благовестник", където е публикуван през м. ноември, 2010 г.

http://blagovestnik-bg.com/forum/viewtopic.php?f=2&t=262

събота, 28 май 2011 г.

"Казано по съвест..."


"ЗА БЪЛГАРСКАТА МЛАДЕЖ"- статия, написана на 29.09.2010 г.

Българи-народе, не обвинявайте младежта, себе си обвинявайте! Вашата младеж расте такава, каквато Вие я възпитавате.

Как възпитавате младежта? НИКАК! Майките са заети с домакинството - с кухнята, с пазара, с чистене и миене, с пране. Бащите са заети със работата си, с търговия, със служебни дела. До късно вечер стоят по барове, кафета и клубове, с децата си не се занимават, почти никога! Нямат време, а е и уморително. Не разговарят с децата си, които копнеят за тия моменти на диалог. Не се интересуват от техния живот. Детското време, ум, душа, като изоставена нива се обръщат в пущинак, с нищо добро не се засява.

Ако на децата се говори понякога за доброто, за истината, за любовта, за Бога, говори им се обикновено с някакви окаменели, корави, сухи, готови чужди думи. Не искат и не умеят родителите, учителите и обществото ни да заинтересуват техния ум, не сгряват тяхната отзивчива, впечатлителна душа.

Казано по съвест, децата и при родители, лели, чичовци и всички роднини растат като сираци.

Децата може би добре се хранят, обличат ги, грижат се за тяхното здраве, но до престъпност малко мислят за здравето, чистотата, за ситостта и украшението на детския ум и душа с добродетели - с християнски добродетели!

Когато пораснат, когато започнат да разбират всичко, каквото виждат около себе си, в семейството, в училището, сред приятелите, какво слушат? "Не лъжи! Това не е добро, това е отвратително! Грях е! Бог не обича това!" А сами лъжат и мамят. Лъжат се един друг, лъжат ближните си, дори собствените си деца. Всичко това води до неизбежното: децата престават да уважават родителите си, заради лицемерието им.

Не изисквайте от децата любов със заплашване, мъмрене и наказания! Децата ви трябва да ви обичат, заради вашите достойнства!
Всички искат само да вземат от живота, а не мислят да му дадат нищо. В семейството се говори главно за пари, бизнес и имоти, затова младежите растат егоисти, сребролюбиви, надменни, алчни, лениви, похотливи и разпуснати. Възпитанието не е само и единствено семейно дело, ТО е въпрос - ЦЪРКОВЕН, ОБЩЕСТВЕН И ДЪРЖАВЕН!!!

Автор: отец Васил Василев, гр. Шумен, храм "Св.Три Светители", ВАРНЕНСКА И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКА СВ. МИТРОПОЛИЯ


Забележка: Тази статия на отец Васил бе публикувана в сайта на в-к "Благовестник", където също може да бъде прочетена!

Така се запознах с отец Васил, с този прекрасен Божий служител с възрожденски дух - чрез тази негова статия, която ме впечатли изключително много...

Впечатли ме с обръщението към народа ни, с прямотата на автора, с огромната му болка за децата ни, които растат "като сирачета", когато липсват грижите за детската душа...

Нека Бог благослови неуморните му трудове за нашите деца, за българската младеж - за страната ни! Амин.

петък, 27 май 2011 г.

Среднощен призив!!!

Среднощният призив е написан
в навечерието
на ХРИСТОВИТЕ СТРАДАНИЯ, 2010 г.


Живеем в началото на новия век...
Живеем във време Превратно...
Живеем във време на болки,
жестокост и страх...
Живеем живот - тъй порочен...

Живеем в началото на новия век...
Живеем във време превратно:
без цел, идеали, без Път и без свян
за свойте дела н е д о с т о й н и...

Но идва Човекът – "Човек – Божество"
И казва: ”Достатъчно!!! Стига!!!
Дотука човекът живееше в грях!!!
Дотука бе сляп за Прогреса!!!

Прогресът Човешки!!! Прогресът Велик,
изкупен на хълма Голгота
с Кръвта тъй Безценна на Божия Син,
Дарил с Любовта Си Човека!!!

Достатъчно Болки, Достатъчно Грях!!!
Достатъно тънехме в мрака
на свойто невежество, на свойте дела –
донесли Позор за Човека!!!
...
ВИСОКО ЩЕ ВДИГНЕМ, НАД ЦЕЛИЯ СВЯТ,
НИЙ ИСТИНА СВЯТА ЗА ВСИЧКИ:
ИЗКУПЕН НАВЕКИ Е ЧОВЕШКИЯТ РОД
ОТ ЗЛОТО, ГРЕХА И ПОРОКА!!!

ИЗКУПЕН НАВЕКИ Е ВСЕКИ ОТ НАС –
ДА БЪДЕ ЧОВЕК ПОД НЕБЕТО!!!
ДА НОСИ В СЪРЦЕТО СИ ВЕЧНА ЛЮБОВ!!!
ДА НОСИ В ДУШАТА СИ ПЛАМЪК!!!

ДА НОСИ У СЕБЕ СИ ТВОРЧЕСКИ ДУХ –
ИСКРА ОТ ДУХА НА ТВОРЕЦА!!!
И С ТАЗИ ИСКРА “ДА ЗАПАЛИ СВЕТА”
ЗА НОВИ ДЕЛА, ЗА ПРОГРЕСА!!!

ДА НОСИ ДОСТОЙНО, ПРЕД ЦЕЛИЯ СВЯТ,
ДА НОСИ В СЪРЦЕТО СИ ОБИЧ,
НО ОБИЧ ДУХОВНА КЪМ СВОЯ ТВОРЕЦ,
КЪМ ВСЕКИ ЧОВЕК ПОД НЕБЕТО!!!


И С ТАЗИ СИ ОБИЧ , ТЪЙ ЧИСТА И СВЯТА,
И С ТАЗИ ЛЮБОВ ВСЕМОГЪЩА,
ТОЙ ДА ПОСТАВИ “НАЧАЛО В СВЕТА”
НА “НОВИЯ ВЕК”, НА ПРОГРЕСА –
ДУХОВНИЯТ ПРОГРЕС КЪМ ВЕЧНОСТТА!!!
АМИН!!!

02. 04. 2010 г.
00.15 часа
Петък – Разпети петък



Забележка: Изразът “Човек–Божество”е събирателен образ на всички ония хора, осъзнали Великата Истина, че ПОРОЧНИЯТ ПЪТ НИ ВОДИ САМО КЪМ ПРОПАСТ- ДУХОВНА ПРОПАСТ, ЗАЩОТО Е ПЪТ БЕЗ БОГА... А БЕЗ НЕГО – НЯМА ПЪТ!!! ИМА САМО...БЕЗПЪТИЦА...
ВПРОЧЕМ ВСЕКИ ПЪТ, БЕЗ БОГА – Е ПЪТ, ГИБЕЛЕН ЗА НАШИТЕ ДУШИ...

На Кръста там...


Посвещавам тази песен на Него, на Божия Син -

с много Обич и... Болка...


На Кръста там,
на Кръста, на Голгота…
На Кръста там, на Кръста -
виж Христа!!!…


Припев: О, виж Венеца Трънен на главата!!!…
О, виж Кръвта на Този Мъченик!!!…/2

Той страда там,
Той страда там за всички…
Той страда там –
за наште грехове…

Припев: О, виж Венеца Трънен на главата!!!…
О, виж Кръвта на Този Мъченик!!!…/2


Пред Този Кръст,
пред Този Кръст със Обич…
Пред Този Кръст –
СЪС СЪЛЗИ ЗАСТАНИ!!!
...

Припев: О, виж Венеца Трънен на главата!!!…
О, виж Кръвта на Този Мъченик!!!…/2


Пред Този Кръст,
пред Този Кръст, Тъй Светъл…
Пред Този Кръст –
СМИРЕНО ЗАСТАНИ!!!
...

Припев: О, виж Венеца Трънен на главата!!!…
О, виж Кръвта на Този Мъченик!!!…/2

И Вярвай ти,
и Вярвай ти във Него!!!
И Вярвай ти, ЧЕ ТОЙ Е БОЖИЙ СИН:

/вместо припев/

Дошъл с Любов
на този свят, тъй грешен –
за теб и мен
КРЪВТА СИ ДА ДАРИ!!!...


Дошъл с Любов
на този свят, тъй грешен –
ЗА ВСИЧКИ НАС
КРЪВТА СИ
ДА ДАРИ!!!...


Нека Му Благодарим за тази СВЯТА ЖЕРТВА, без думи –
ЧРЕЗ СТАЕНИЯ ДЪХ НА СЪРЦЕТО СИ!!!… Амин.


Детелина

Обречени никога да не знаят български...


Статия за размисъл на писателя - богослов Мартин Ралчевски, публикувана в бр. 20 на в-к "Лечител" от 19 май, 2011 г.


Скъпи сънародници, бих искал да благодаря на всички вас, които застанахте зад мен по повод на изразената ми позиция срещу филма на Майкъл Палин, отразена във вестник ''Лечител'' на 3 март. Съпричастността на толкова много родолюбци ме трогна и, честно казано, изненада.
Съзнавам, че е странно, но, въпреки големия положителен отзвук, човек някак е склонен да се фокусира не върху него, а точно върху обратното. Имам предвид, че в конкретния случай получих и доста писма, които ме обвиняваха в лицемерие и псевдопатриотизъм. На всички тях искам индиректно да отговоря с настоящата кратка статия. Аз обичам България, но съм убеден, че наистина има неимоверно много българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. Сигурен съм, че това, което ще прочетете по-долу, ще ви изненада, но в чужбина наистина живее една такава безлична маса български емигранти, за които повечето от вас навярно дори не подозират, че съществува.
Говоря за следното:
Иван е завършил икономика и има два магазина за козметика в центъра на Варна. Бизнесът му е успешен. Той е женен и има син на шест години.
Николай е завършил стоматология и има два частни кабинета в София. Жена му е лекар. Те имат двама сина, на 5 и на 9 години.
Владимир също е зъболекар в София със собствен кабинет и доста пациенти. Женен е с едно малко момиче.
Вяра има разработен магазин за детски дрехи на бул. ''Скобелев''. Тя е омъжена за заможен мъж и има две деца. Момиче и момче.
Красимир е мениджър-доставки в един от престижните хотели в центъра на София. Женен е и има две момчета.
Това са имената на пет души, които познавам. Тези хора напуснаха България и през последния месец се заселиха в Англия. Всички те имаха собствени жилища, добри професии и солидни доходи. Познавам още около десетима, който също имат завидно материално и социално положение в страната, но и те се стягат да емигрират, и то за постоянно.
Лесно може да се види, че това не е икономическа емиграция, а нещо различно. Нещо, което е твърде тревожно, защото потвърждава една, общо взето, известна истина, че интелигенцията напуска страната! Това определено е тъжно. Но има и друго, което всъщност е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а навярно и по другите части на света, тази интелигенция забравя завинаги родината! Ще се опитам да се обоснова.
Сравнително скоро, след като дойдох в Англия, се случи нещо, което силно ме изненада. Оттогава мина доста време, а аз все го игнорирах. Но ето, че дойде моментът духът да излезе от бутилката.
Беше минало сравнително малко време след пристигането ми тук. Съответно нищо особено не ми се бе случило, защото градът, който избрахме със съпругата ми, не е никак голям. Не познавах никого и дните ми, макар и пъстри от впечатления, бяха доста сиви и еднообразни. Или иначе казано - липсваха ми познанства с други сънародници. След около два месеца на изолация най-накрая така желаните познанства се случиха. Първите българи, които срещнах, бяха от смесени бракове. Това бяха: Петър - университетски преподавател по компютърни системи, който беше женен (и все още е женен, разбира се) за англичанка; и Боряна - учителка по пиано, женена за англичанин. Петър имаше две деца; а Боряна - три. Веднага забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна говорят български. Това ме озадачи и веднага попитах защо не са научили децата си на български? Отвърнаха ми, че това не им е нужно. Помня, че после седмици наред се питах как ли се чувстват тези родители; тези, български родители, чиито деца говорят само английски?
След време се случи така, че, за моя радост, се запознах с още две, но този път изцяло български семейства. Тези семейства живееха (и все още живеят) в Екситър - съседния по-голям град до нас. Мъжете в тях са университетски преподаватели, а жените работят на добри длъжности. Всичко изглеждаше много хубаво, докато не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези изцяло български семейства също не говорят и дума български! Не издържах и се намесих. Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да отговарят, а когато ги питали на английски, те веднага отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с една действителна случка, за да придобиете представа колко нелепа е тази ситуация.
Бяхме се събрали с едното от току-що споменатите семейства на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорехме на български. Техните деца обаче говореха на нашите на английски. Жена ми се почуди: ''Е, хубава работа? Тук сме само българи, пък децата ни си говорят на английски?'' Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неловко мълчание. Аз обаче се включих и попитах: ''Защо позволявате това? По този начин децата ви ще загубят връзката с България!'' И знаете ли какво ми отговаря университетският преподавател? Каза ми: ''Е, и какво от това?'' Разбирате ли за какво страшно мислене става дума? ''Е, и какво от това?'' Неговите думи се запечатаха дълбоко в съзнанието ми.
Постепенно, с течение на времето, срещайки се с различни хора, аз започнах да приемам споменатата позиция - на отчужденост към българщината, не за правило, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени отново цялата ми нагласа. То се случи наскоро след тазгодишните Великденски празници и така силно ме провокира и натъжи, че съм убеден, че никога няма да го забравя.
В близост до нашата кооперация има голяма открита поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво, мястото се изпълва с много хора, които пекат различни меса на барбекютата, хранят се на открито и се забавляват.
След Светлия празник решихме и ние да си направим нещо като български Великден. Поканихме всичките си български приятели и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи - събрахме се шест български семейства. Аз посрещнах всички с поздрава: ''Христос Воскресе'' и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единия ми вика: "Абе, знае ли човек дали е така'', а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: ''Ама ти вярваш ли в тия работи?'' Истински голямата изненада обаче дойде малко по-късно. Тя се случи, когато установих, че децата на всичките тези шест български семейства не говорят изобщо български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно, за да се уверя, че е така. Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса защо децата им говорят само английски. Те ми отвърнаха, че така е било по-лесно за самите тях, т.е. за децата. Това за мен беше пълен абсурд. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говореха и подвикваха на английски!? Попитах една майка защо допуска това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, но още ми било рано. ''Не, никога няма да допусна това с децата си'', съпротивих се аз, а тя спокойно ми отвърна: ''Значи ще ги подложиш на излишен стрес''. Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, защото английските викове от тичащите наоколо наши, български, деца не ми даваха мира. И тогава дойде шокиращото обяснение на един от бащите (отново университетски преподавател в Екситър), който ще цитирам по памет: ''Е, и какво от това, че никога няма да знаят български? На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да иска човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубави работи. Ще имат парички и... пей сърце. Ти не си отскоро тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по-философски.'' Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. ''Прощавай, но не мога да се съглася с теб!'', апострофирах го аз. ''Ама какво толкова се изненадваш - продължи той - аз съм човек с доста контакти и познавам сигурно поне още двадесет българи, чиито деца също не говорят и дума български.'' След тези думи не намерих сили да продължа спора и замълчах. Другите гости на масата обаче напълно се съгласиха с него и даже вдигнаха наздравица.
Когато вечерта останах сам, се попитах, ако наистина така мислят повечето български интелектуалци емигранти, за какво всъщност иде реч? Ако всички престанат да учат децата си на български, какво ще стане с България? Или по-точно - какво ще остане от нея един ден?
Сега, преди да ме обвините в лицемерие, защото аз самият живея в Англия, а това знам, че е нормално да подразни някои, помислете за момент над този материален поглед на българина емигрант. Когато той вече е придобил онова, което е нямал в България, и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало никакъв световен катаклизъм. Без да е имало репресии... Просто той вече е станал друг човек. Превърнал се е, за няколко години, в ''нов'' човек. Той има пълен хладилник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е ''щастлив''. Погледнете сега към този ''красив'' образ и го запомнете. Защото ако един ден съдбата ви се стече така, че и вие се окажете от другата страна на границата, да не допуснете това да се случи и с вас.
Не казвам, че тези интелигентни емигранти трябва да се върнат в България. Не казвам, че трябва да я обичат. Нито пък, че трябва да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата автентична и уникална азбука. Животът е неприкосновен свещен дар и всеки сам избира как да премине през него. Аз просто се питам на глас кое е това, кое кара тези хора в един даден момент напълно да забравят за България? Кое ги отвращава дотолкова, че решават, че ще е добре да прекъснат завинаги пътя на техните деца към родината?
Трудно е да се посочи лекарството за това състояние, но не е толкова трудно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа основно в типичния нихилизъм на българина. Именно нихилизмът и всичко свързано с тази грозна поведенческа черта е нещото, което е най-страшно. И то е страшно, не защото косвено допринася за обезлюдяването на страната, аз затова защото очертава тази ужасна българска мисъл на успелия емигрант: ''Аз вече имам това, за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Аз не искам да имам нищо общо вече с тази страна?''
Един наивник обаче все още вярва и обича тази страна. Това е авторът на тези редове. (и аз знам, че не съм единствен). Този наивник от време на време пише за нея. Пише предимно с болка, но често и с надежда. Този наивник има една мечта. Една детска и доста наивна мечта. Тя е да види как България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните ценности и се събуждат от дългогодишната летаргия, а интелигентните емигранти постепенно променят мисленето си и започнат да учат децата си и на български.

Мартин РАЛЧЕВСКИ
Ексмът, Англия

Бел. ред. Още статии и коментари от Мартин Ралчевски може да прочетете в неговия блог: www.ralchevski.blogspot.com

неделя, 22 май 2011 г.

Химн на Кирил и Методий

"Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаьето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя
насърчаха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет...
...

Бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нек името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!

Стоян Михайловски

Текстът на химна е написан от Стоян Михайловски през 1892 г., а музиката от Панайот Пипков през 1901 г.

„Румъния - близка и... далечна...”


ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИНТЕРВЮТО

в сайта на БПЦ на 30. 04 2011 г.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=44269


- Ти беше казала, че сте посетили някакъв манастир, в който имало над 300 монахини. Кой е този манастир?

- Това е манастирът "Агапия" - най-големият женски манастир в Източна Европа с над 300 монахини: млади, интелигентни, сърдечни... В самия храм също имаше един гроб, на св. Йосиф (така мисля, че беше името на светеца), а също и много, много, много свети мощи...

- Би ли разказала малко по-подробно за този манастир. Защо точно така е наречен този манастир според историята му, която ви разказаха по време на пътуването?

- Манастирът се нарича "Агапия" по името на основателя му, монаха Агапи, живял през XIV век в скит наблизо. В този скит днес ни казаха, че живеят около 40 монахини. Манастирът е един от най-големите в православния свят, с над 300 монахини и не е преставал да съществува през цялата социалистическа епоха. Църквата е построена в 1642 г.от Гавриил, брат на владетеля Василий Лупу. Тази църква е била разрушавана от татари, турци и поляци. Изключително ценна е тук една старинна византийска икона на Пресвета Богородица, която също казаха, че е от XIV век, подарена от Йоан Палеолог VIII. С голяма стойност тук са стенописите, рисувани от Николае Григореску между 1858 и 1861 година.

- А как изглеждаше външно погледнато животът на тези толкова много на брой монахини в този манастир?

- Ние не видяхме толкова много от тях в този манастир, защото вероятно тук имат изключително организиран живот, така че да бъдат съчетани в едно цяло трудовете на тези монахини - духовните и физическите трудове. Всяка от тях (поне тези, които видяхме) си имаше своето послушание, което изпълняваше в момента толкова съвестно и съсредоточено - все едно, че покрай тях не минаваше нито един външен, светски човек, а ние бяхме цял автобус хора, които вървяхме напред-назад из двора и храма на този манастир.

- Една от монахините четеше изключително съсредоточено молитви в храма, който беше озвучен. Нейните молитви се разнасяха с особена духовна сила над цялото пространство в този манастирски комплекс. А заедно с тях, с молитвите на монахинята (навярно там по цял ден сестричките четат молитви към Бога, сменяйки се през определено време), действаше Божията благодат, която им даряваше сили и преобразяваше всичко и всички в тази света обител. Друга сестричка от монахините, по-възрастна, просто стоеше в близост до светите мощи, но не правеше никакви забележки на никого, колкото и нередни неща да забелязваше у нас (това, че бяхме много шумни например; или че снимахме с фотоапаратите и мобилните си телефони иконите в храма, въпреки че имаше навсякъде знак, че това е забранено). Тя навярно се молеше за всичко това, но никого от нас не нарани с някакви строги забележки. Имаше една сестричка, която окопаваше цветята в градинките пред храма, слушайки молитвите в самия храм. Друга забърсваше стъклата на прозорците. Една от монахините продаваше иконки и свещички в преддверието на храма.

А навън, извън входа на манастира, беше също много интересно за нас, защото там имаше едно малко павилионче, в което една от сестричките-монахини, много млада, както и останалите, и много миличка, продаваше чудесни закуски, постни, приготвени от сестричките в кухнята на този манастир. Те бяха много вкусни, топлички, дори и много евтини, така че ние просто обядвахме там, в този чудесен манастир!

- А другите манастири, които посетихте, кои бяха те?

- Посетихме също и манастирите "Варатек" и "Бистрица". Последният манастир е основан през 1406 г., във византийски стил е.

За манастира "Варатек" ни разказаха, че е основан през 1785 г. с около 500 монахини по онова време. Църквата "Успение Богородично" e построена от камък и тухли, в хармонична комбинация от молдавски и неокласически елементи през XVIII век. Наред с красивите икони в този храм, от лявата страна на олтара, е издигната иконата на св. Анна със св. Богородица-младенец на ръце. Нарисувана е от някакъв анонимен, тайнствен майстор.

- Ти разказа за толкова много манастири, споделяйки с нас впечатленията и вълненията си от видяното и преживяното в тях, но не чухме нищо за храма на св. Петка. Навярно остави за накрая да споделиш с читателите голямата си радост от най-вълнуващата среща по време на това пътуване - срещата със светите мощи на св. Петка?

- Да, една от най-вълнуващите срещи бе срещата с мощите на св. Петка, изложени за поклонение в митрополитската катедрала в гр. Яш!

Храмът е нещо уникално! Усещането за нейното живо присъствие е изключително осезаемо, както и благословението, което ни изпраща Бог по нейното молитвено застъпничество! Множеството чудотворни икони, които са в храма; възможността да си вземеш от нафората, колкото си искаш; да си налееш светена вода - всичко това е нещо много вълнуващо с усещането за тази тиха святост, която струи от всичко в този храм...

А чувството за свобода и извисеност на духа са нещо много, много странно, което човек изпитва в този просторен храм... Нещо непознато до този момент...

- Какво още ти направи впечатление в храмовете, които посетихте, като цяло?

- Там, във всеки храм в Румъния, има оставени листчета и химикалки, има масички и човек навсякъде може да записва имена, желания, молби към когото си иска (към Бога, към Майката Божия, към светците), а след това или дава листчетата на свещениците там, или си ги оставя до някоя от чудотворните икони, или до мощите на светците. Да, много, много свети мощи, оставени в храма за поклонение на всички, с иконите на светците, с имената им!

Тук, в гр. Яш, се намира и манастирът "Св. Три светители" (манастирът, в който отначало са били положени мощите на св. Петка, построен специално за тази цел), който също посетихме, но в момента служителките бяха в обедна почивка и не успяхме да влезем в него, а само се снимахме за спомен пред три много големи камбани, които се намират пред самия вход на храма. Посетихме и манастира "Голия", който е наблизо до храма на св. Петка. Той също датира от XIV век.

Всички тези, бих казала, почти непознати за нас места се оказаха изненадващо богати както на исторически и художествени ценности, така и на един пълноценен съвременен духовен живот, за който дори и не сме подозирали, че съществува.

- А какво ще отнесеш задълго, като спомен в сърцето си, от тази страна - "страната на тихата святост", както си я нарекла в статията си, публикувана в сайта на "Всемирното Православие"?

- На първо място бих посочила скромността на тези хора, практическото приложение на Божието слово в живота им! Това е факт, който направи изключително силно впечатление на всички ни.

Тук, в посетените от нас храмове (а вярвам, че навсякъде и в другите храмове е така), човек вижда едно служение на Бога - живо, реално, от вяра и обич към Него: няма думи, няма критики, а вяра, изразена в реални дела! Всеки ден се служи тук света Литургия и всички са не на колене, а с наведени до земята направо глави и никой "не вижда", "не чува" това, което се случва около него - напълно е "онемял" за земния свят.

На второ място бих посочила изключителната грижа на обществото им за правилното възпитание на децата, на подрастващите там, които се възпитават в християнските ценности чрез изучаването на вероучение при тях в училищата им и те, децата, израстват като прекрасни млади хора, които постигат своята пълноценна реализация в живота. Там никъде не видяхме хора да вървят по улиците и да пушат, например; не видяхме по тротоарите им да бъдат изложени вестници или списания с неморално съдържание. (Говоря за североизточната част на Румъния, за градовете, които посетихме - гр. Нямц и Пятра Нямц, а не изобщо за Румъния като цяло - не! За цялата страна нямам тези наблюдения, въпреки че много хора потвърждават казаното и за други градове на страната им.)

На трето място бих посочила изключителното уважение към паметта на починалите, чиито гробове са в самата част на града, на селцето им, и то в централната част, като задължително, почти навсякъде гробовете на починалите се намират в двора на някои от храмовете, а паметниците им са задължително във формата на кръст! Това може да се види ясно от снимката, която съм изпратила с един от гробовете на починалите в някой от храмовете там.

Ще запомня това пътуване със скромността на един свещеник - румънски свещеник - който също отиваше в гр. Яш, пътувайки без никакво превозно средство, като истински поклонник, който прие поканата на ръководителя ни да пътува заедно с нас, но не пожела да седне някъде напред в автобуса, въпреки поканите ни, но посочи, че ще седне по-назад, на свободните места, за да не ни безпокои. А когато стигнахме в града и го помолихме за благословение, той благо се усмихна, извади от горното джобче на дрехата си едно шишенце с осветен елей и ни помаза с широка усмивка, с радост и обич в сърцето си, за което сме му много благодарни!

Да, Румъния, която аз видях, бе близка и... далечна... Близка с разположението си в близост до нашата страна, а далечна като представа, която имаме за тази страна, като страна на християнските ценности, допринесли за нейното духовно издигане и преуспяване в живота... Страна, от която в това отношение ние има какво да научим...

- А ако трябва да съпоставим тези два народа, какво би казала ти за нашия народ, коя е най-силната черта на характера ни, според теб?

- Може би патриотизмът ни! Да, така бих отговорила, без дори и да се замисля за отговора на въпроса Ви. Този скрит обаче патриотизъм, който е при нас, българите. Да, той е най-силната страна на характера ни. Може би затова руският академик Димитрий Лихачов е нарекъл някога България "Страната на Духа!"

Този наш патриотизъм, силно развитото ни чувство за родолюбие, пролича още в момента, в който видяхме късно вечерта на една от табелите да пише "Русе". Виждайки надписа, веднага разбрахме, че вече сме в нашата си територия и моментално, като по даден някакъв знак, радостта изпълни сърцата на всички ни и автобусът бе огласен от наши песни с патриотично съдържание: "Тих бял Дунав", "Хубава си, моя горо", "Една българска роза", "Пътнико свиден, пътнико млад", "Питат ли ме де зората" и др.

РАДОСТТА НА ВСИЧКИ НИ БЕШЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ГОЛЯМА!

Особено вълнуващ бе моментът, когато там, на Дунав мост (попаднали сред колоната от множеството тирове, които се движеха с много бавна скорост и се наложи малко да изчакаме), се обади отецът, организирал ни тази екскурзия съвместно с председателката на Клуба на хората със зрителни проблеми в гр. Стара Загора - г-жа Желева, и изпрати на всички ни Божието благословение, развълнуван и той от нашата безкрайна благодарност за тези свети места, които имахме възможността да посетим.

- И накрая един личен въпрос, ако позволиш. Ти за какво се моли най-много по време на това пътуване до тези толкова много свети места?

- Определено аз се молих за България! Молих се за Благословението на страната ни, на децата ни, на младежите ни, на нашите духовници, учители, управници и на цялото ни общество, като цяло!!!

Молих се за Благословението на всичките славянски народи, които силно обичам! Молих се за Благословението на Православието по лицето на цялата тази земя! Молих се, защото обичам страната ни, а моята обич към България е обич на целия български народ! Защото едва ли ще се намери някой разумен човек, който да каже, че не обича страната си - едва ли...

Молих се за Благословението на България и за изстрадалия български народ, защото когато тръгвахме за това пътуване, духовникът, за когото разказах в първата част на интервюто си, давайки ни своето благословение (аз пътувах с дъщеричката си и с цялата група от Казанлък): Бог да благослови пътуването ни, Ангел Господен да ни съпътства навсякъде и във всичко, накрая добави: "И се помолете за България! Нека по молитвеното застъпничество на св. Петка Бог да благослови страната ни и да помогне на нашия изстрадал български народ!"

Последните думи на този добър наш духовник - изключителен родолюбец, докоснаха силно сърцето ми и останаха да звучат в него през цялото време на пътуването ни, на поклонението ни в самите храмове. Забравих за всичко онова, което ни беше казал, но думите му за България и за изстрадалия народ на България звучаха непрестанно в сърцето и душата ми - като камбана - духовна камбана...

Да, молих се за Благословението на България, защото наскоро преди да тръгна на това пътуване, бях прочела един разказ на нашия писател богослов, изключителен родолюбец, Мартин Ралчевски, чието име напоследък нашумя изключително много в интернет-пространството във връзка с огромната му болка за страната ни, представена в едно английско предаване като "страна на циганите". Много болно ми стана от този факт, защото страната ни има много достойнства, макар и те да не се забелязват така открито през погледа на един чужденец, например... Но още по-болно ми стана от факта, че сме един разединен, а не сплотен народ; от изключително отрицателното отношение, което някои от нас, българите, бяха изразили не само към България в коментарите си по повод писмото на този толкова млад, но добър и мъдър човек, в чието сърце има изключително много доброта и любов, но и към самия него - автора, осмелил се да защити страната ни, когато я злепоставят пред света неоснователно. А когато прочетох разказа му за съдбата на България след 200 години, ако не се осъзнаем и се обърнем Бога, към вярата на своите прадеди, болката ми за България стана още по-голяма, по-силна, по-изгаряща...

Знаем и предупреждението на Търновския митрополит Климент за съдбата на България в бъдеще, а това не са само думи, а сериозно предупреждение към всички нас, българите, които живеем в тази страна!!!...

Изпращам линка за този разказ на писателя Мартин Ралчевски, за да може всеки, който желае, да прочете този разказ, а също и координатите на сем. Петьо и Анелия Нейчеви, ръководителите на поклонническото пътуване, които ще проведат още едно до тези свети места през месец юни, както казаха, и всеки, който желае, може да се включи в него.

Благодаря Ви, отец Васил, за предоставената ми възможност чрез това интервю да направя достояние на читателите на сайта на БПЦ - Българска Патриаршия тези малко известни, почти непознати, бих казала, за нас свети места, които се оказаха изненадващо богати както на исторически и художествени ценности, така и на един пълноценен съвременен духовен живот, за който ние дори и не сме подозирали, че съществува, при това - толкова близо до нас...

А като имаме предвид, че една голяма част от тези свети места са били наши, български манастири, чувството ни за национална гордост е още по-голямо, по-силно и по-завладяващо сърцата и душите ни, за да се съхрани в тях пламъкът ни на любов към род и Родина, въпреки трудностите и изпитанията на времето, в което днес живеем!!!...

- Какво би желала да предадеш като послание от това пътуване на читателите на този сайт, на нашия български народ в тази Светла седмица на Христовото Възкресение?

- Бих желала на всички свои сънародници да предам Благословението, което Бог изпрати за всички ни чрез игумена на последния манастир, който посетихме - манастира "Бистрица"! Специалното Благословение на Майката Божия и на св. Георги, когото всички ние, българите, познаваме и изключително много почитаме, изпратено отново от този манастир чрез техните чудотворни икони, посредством молитвеното застъпничество на този добър игумен, чието име не разбрах, но Бог го знае!

Нека Той, Бог, благослови тези добри хора! Нека бъдат благословени всички славянски народи! Нека бъде благословено Православието по цялата тая земя, особено след канонизацията на толкова много наши мъченици за светци и по тяхното молитвено застъпничество!

Това е моето духовно послание в тази Светла седмица на Христовото Възкресение!

Интервюто взе: свещеник Васил Василев, гр. Шумен, храм "Св. Три светители", Варненска и Великопреславска митрополия.




"Румъния - близка и... далечна..."


Интервю с Кина Златева, проведено на 28. 04. 2011 г. от свещ. Васил Василев, гр. Шумен, храм "Св. Три светители", Варненска и Великопреславска митрополия; влючено в сайта на БПЦ: http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=44186

- Христос воскресе! Кина, ти сподели с мен радостта си от поклонническото пътуване до Румъния в дните преди великия празник Възкресение Христово. Би ли разказала по-подробно за това особено вълнение, което човек изпитва при посещението на такива светини, каквито са множеството храмове и манастири, които сте посетили?

- Здравейте, отец Васил! Воистину воскресе! Благодаря Ви за поканата за това интервю, защото желанието ми да споделя своите вълнуващи впечатления от срещата си с тези невероятно красиви средновековни манастири, които посетихме, е огромно. Аз дори описах впечатленията си почти веднага, когато си дойдохме от това пътуване, и ги изпратих до сайта "Всемирното Православие". Точно в най-тъжния ден - Велики петък - този мой материал за Румъния - "Румъния - страната на тихата святост!" - бе публикуван и всеки от читателите, който желае, би могъл да го види в по-синтезиран вид.

- Да, благодаря ти за този линк! Благодаря и на д-р Колева, с чието позволение го изпращаш! Така нашите читатели ще имат по-пълна представа за всичко това, за което разказваш. Бих искал да попитам как се породи желанието ти обаче за това пътуване?

- Аз от години имах огромно желание да посетя гр. Яш, за да се поклоня пред мощите на св. Петка. Да, имах това изгарящо желание, защото много обичам тази наша светица, чела съм книгата "Петкана", написана за нея от Лиляна Хабянович Друрович, а това още повече засили моето желание. Знаем, че тази светица е покровителка на децата, че по нейните свети молитви Бог изпраща изключително голяма благодат на болните хора и стават много, много чудеса, а аз имам здравословен проблем с детето си и надеждата ми в нея беше много голяма.

А поканата да се включа в това пътуване приех като дар от Майката Божия, а също и от св. Петка, защото в продължение на 10 години, 11-а вече, ние, с организатора на това поклонение, отец Йордан Карагеоргиев от храм "Св. Димитър Солунски" в гр. Стара Загора, издаваме едно детско-юношеско списание "Божествени искрици" и точно нея, св. Петка, сме приели за своя молитвена ходатайка пред Бога за децата, на които е посветено то. А списанието е посветено на всички наши деца - децата на България по цялата земя!

- Би ли запознала накратко читателите на сайта с историята на посетените от вас манастири в североизточната част на Румъния?

- Да, историята на тези средновековни светини е изключително интересна. За да бъде точна информацията, която ще разкажа накратко на читателите, аз помолих нашия ръководител да ми изпрати историята на посетените от нас манастири, която да предам на всички, защото много хора навярно биха изявили желание да посетят тези свети места. Това бе една вълнуваща и незабравима среща с невероятно красивите средновековни манастири в Молдова и Буковина: "Секу", "Сихастрия" (където е гробът на стареца Клеопа), "Нямц" (с мощите на св. Паисий Величковски), "Агапия", "Варатек", "Бистрица" и др.

Бих желала да започна от манастира "Нямц", който най-силно ме впечатли. Този манастир за пръв път се споменава през ХІV в. и е най-големият манастирски комплекс в Румъния, както е посочил ръководителят на нашето поклонническо пътуване. След падането на Търновското царство много духовници от покорените земи са били приютени в манастира "Нямц", най-известният от които е светителят Григорий Цамблак. Той в началото е служил в столицата на Княжество Молдова - Сучава, като бил радушно приет от княз Александър Добрия. След дълго странстване като митрополит на Литовското княжество и след това от 1418 г. до смъртта си през 1420 г. пребивава в манастира "Нямц". Има сведения, че в архивите на този манастир и до днес се пазят трудовете на тези наши монаси, написани на български език.

Манастирът “Нямц” не само е приютил много наши духовници след падането на България под робство, но е създаден от трима български монаси, побягнали от столицата Търново във времето на османското завоевание. Една румънска версия отдава основаването му на св. Никодим Тисмански (български монах от Македония, работил във Видинското царство, после във Влахия), което обаче няма опора в съвременните запазени извори. Един от първите игумени на тази обител бил Григорий Цамблак. Днешният манастирски храм “Възнесение Господне” е изграден от Стефан ІІІ Велики през 1497 г. – сграда, която се превръща в образец за много молдовски църкви през следващия ХVІ век. През ХV-ХVІ в. манастирът е своего-рода наследник на Търновската книжовна школа. Именно от неговите хранилища произлизат голяма част от познатите днес ръкописи с произведения на св. патриарх Евтимий и други старобългарски автори. Тук, както бе посочено по-горе, работи Григорий Цамблак. В “Нямц” през ХVІІІ в. работи прочутият руско-украински монах и книжовник св. Паисий Величковски. Днес манастирът е действащ, мъжки, с над 200 монаси.

Да, това беше най-големият манастирски комплекс в Румъния, който посетихме и към който комплекс има и Духовна семинария с много момчета-семинаристи. Скромността и смирението на тия деца правят много силно впечатление... В общежитието на Семинарията, в което спахме първата нощ, имаше изключително големи и красиви икони по коридорите. А също и в самите стаи на децата имаше много икони, макар и там да бяха мънички в сравнение с тия, с които бяха украсени коридорите. А те, иконите, мълчаливо въздействат върху сърцата и душите на тези деца, преобразявайки ги положително чрез Божията благодат, която струи от тях непрестанно... Същите големи и красиви икони украсяваха и столовата на тази Семинария. Там просто ни порази чистотата, редът, както и красиво поднесената постна закуска от тези скромни, уважителни момчета-семинаристи - бъдещи служители на Църквата Христова!

Тук, в храма на този манастир, се намира и гробът на св. Паисий Величковски, както бе посочено и по-горе. Невероятно осезаемо е неговото живо присъствие! Там, в храма на манастира "Нямц", а и в много от другите храмове, които посетихме, има много голяма икона на Майката Божия със сребърен обков, чудотворна, а от другата й страна е също така голяма икона на св. Георги, под които се преминава за здраве. Това е иконата на Майката Божия, която изпращам за всички, защото помага за изцеление на болни хора, когато я приемат с вяра и доверие. Тази икона е с ореол като от лъчи - много е красива и много, много голяма!

Другият манастир, който посетихме, бе манастирът "Секу". За него в историята на тези манастири е отразено, че името му произлиза от думата "суша", "пресъхнала река". Основан е през 1602 г. в чест на Отсичане пречестната глава на св. Йоан Кръстител. Стенописите са изцяло във възрожденски стил. Построен е в равнинна местност, известна със същото име. Този манастир се състои от сгради, ограждащи потопения в молитвена тишина вътрешен двор с централната църква в средата и кръгла беседка за посетителите.

Манастирът "Сихастрия". Той е известен като "манастир на мълчанието", защото е основан от монаси исихасти около 1650 година. Стотици години се говори за този манастир, че в него са живели монаси отшелници. Тук има две църкви. Дървената църква "Рождество Богородично" била построена през 1656 г. и е горяла няколко пъти по време на различни нашествия - татарски, турски, докато през 1825 г. е построена каменна църква, т. н. "лятна църква". Така наречената "зимна църква" е посветена на св. Йоаким и св. Анна. Тя е изцяло стенописвана с евангелски сцени от украинския художник Йоан Проченко с монашеско име Ириней. Той е изписвал иконите след продължителен пост и молитви, практикувал е сърдечната молитва.

Тук, в този манастир - "Сихастрия" - имаше, както посочих по-горе, два храма (на много места в манастирските комплекси имаше повече от един храм). В единия от тях имаше в момента на нашето посещение света Литургия. Тя навярно се отслужваше във връзка с празника Благовещение, както ме беше предупредил един отец: "Да не забравите да се поклоните на Божията Майка особено на Благовещение, който по стар стил е на 7 април!"

Невероятна бе гледката още от вратата на този храм (както и в останалите по време на служба), но този храм направо ме порази! Храмът беше пълен с богомолци, застанали както е по канон (в две редички - мъжете от дясната страна, жените от лявата) и всеки беше навел главата си до пода направо, "онемял" за всичко останало около себе си...

В този храм човек и да иска – не може и крачка да направи по-напред, за да се поклони на иконите в храма по време на самата света Литургия. Той или трябва да падне на колене пред невидимото Божие всемогъщо присъствие, или да си излезе, покланяйки се леко на Бога само от вратата.

В този манастир "Сихастрия" отец Клеопа, който служи там, подаряваше за благословение на всички ни по една икона на Божията Майка, както и друга една чудотворна икона на Майката Божия, също със сребърна обковка и също много голяма. Да, той, отец Клеопа, изпращаше всеки от нас пред входа на по-горния храм, към входната врата, със своята блага и мълчалива усмивка и с иконките на Божията Майка в ръка.

А чрез него като че ли не той, а сам старецът Клеопа изпращаше и благославяше всички ни! Този духовен старец, който дошъл тук на 17 години, подвизавал се и завършил земния си път в дълбока старост, на 86 години, и починал през 1998 г. Той, който всеки ден служел св. Литургия и се хранел само нафора! Той, старецът Клеопа, чийто гроб се намира в двора на този манастирски комплекс, в гробището на отците, което се поддържа безупречно. Гроб, пред който човек смирено навежда главата си и стаява с трепет сърцето си. Гроб, който се отличава от останалите моментално и не би могъл да се сгреши, дори и да не вижда човек надписа с името му. Някаква невидима сила води човека напред - до неговия гроб, пред който те очаква един добър духовен старец (станал по-късно игумен на манастира), за да поеме болката на сърцето и душата ти и да я предаде на Бога. Така и монасите разказват: че и днес хората, като се молят с вяра на гроба му, измолват Божията милост. Погребан е до духовния си старец Паисий Олару, починал през 1990 г.

Призовавам всеки, който има възможност да посети тези места - да го направи с вяра и дълбоко преклонение пред светите хора, които са живели, а и още живеят там.

Интервюто взе: свещеник Васил Василев
Допълнителна информация за посетените свети места на: http://globalorthodoxy.com/component/content/article/272-2010-02-17-18-00-41/60944-2

Молитвата "Господи, помилуй!"


Значение на молитвата "Господи, помилуй!"

В тази най-кратка молитва е събрано цялото богатство на църковното молитвословие. Тя е вопъл на изпораненото човешко естество, което проси от едничкия свой Изцелител, Господа Иисуса Христа, единственото надеждно изцеление - Божията благодат и милост. Тя е и изповед на човешката греховност - кой друг, освен съзнаващият... своето падение, своето убожество, своята погибел, би се обърнал с такива думи към Бога? Тя е и прослава на Божията милост и дълготърпение към венеца на Божието творение, надарения с разум човек, който днес обаче е паднал по-ниско и от безсловесните. Тя е и благодарност към всещедрия Бог за Неговите непрестанни благодеяние към все по-неблагодарния човешки род.


А как произнасяме ние тази свещена и светоносна молитва? Без трепет, без внимание, а най-често - набързо, като премачкваме думите й и не вникваме в нейния дълбок смисъл. В богослужението на Православната ни Църква няма нито чертица, нито буква без смисъл. В Евангелието Спасителят ни обещава, че и косъм няма да падне от главите ни без знанието на Небесния наш Отец (Лк. 21:18). Колко повече словата, които изричаме в молитва към Бога са ценни пред Божиите очи - освен словото ние не разполагаме с друго средство за изповед и просба. Не, че Бог има нужда от нашите слова - Той е праведен Всеведец, Който изпитва сърца и утроби (Пс. 7:10), Неговият всевиждащ взор прониква дори там, където нашето вътрешно, помрачено от греха око не може да достигне, и вижда нашите бъдещи мисли и разположения. От словото имаме нужда ние, бедните! И сами знаем, че най-нищожното невнимание към молитвеното слово понякога води до страшни изкривявания на неговия смисъл - дори замяната на една буква в дадена дума може да доведе до коренна промяна на смисъла и вместо богохваление можем само за миг, несъзнателно, да изречем богохулство - такава е немощта на човешкото слово. Затова при молитвата не трябва да пренебрегваме нито една дума, нито една буква.

Силата на молитвата "Господи, помилуй!" виждаме разкрита в самото Евангелие: Слизане в ада, византийска икона от 12 век, Лаврата Св. Атанасий на Атон."Когато Иисус си отиваше оттам, тръгнаха подире Му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!" (Мат. 9:27). И ето, според вярата си слепците прогледнали.
"Една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс" (Мат. 15:22). И ето, според вярата й Господ изцелил бесноватата.
"Господи, помилуй!" викал и бащата на бесноватото момче, което апостолите не могли да изцелят: "приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: "Господи, помилуй сина ми!" (Мат. 17:15) И ето, Господ укорил бащата за маловерието му, ала изцелил детето, по великата Си милост (срв. Пс. 50:1). И в трите случая виждаме хора, изпаднали в голяма беда, имащи въпиюща нужда от Божията милост и помощ. И какво казват всички те? "Господи, помилуй!".
И наистина, коя друга молитва по-пълно изразява същността на всички молитви, всички въздишки, всички сълзи, всички стенания, всички страдания, всички немощи и болести, всички скърби на нашето изгнаничество - "в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота" (2 Кор. 11: 26-27)? Затова най-често в храма чуваме молитвата "Господи, помилуй!"



Ценим ли тази молитва? Съзнаваме ли нейната велика сила и дълбочина? Едва ли. Ако можехме да се проникнем с целия й смисъл, ние бихме престанали да грешим, бихме престанали да просим милост и да вършим дела, недостойни за милост. А това, че и след изповедта, и след принесеното покаяние падаме в грехове означава, че не съзнаваме нито цената на Божията милост, нито силата на молитвата за тая милост. А цената на Божията милост и прошка е по-велика от цялата вселена с всичките й богатства - Христовата Кръв! "Не с тленни неща - сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите", - възкликва с благоговеен страх св. ап. Петър, - "но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос" (1Петр. 1:19). Нашето покаяние, нашата изповед се приемат заради изкупителните страдания на нашия Господ Иисус Христос! Господи, дай ни да разберем това, дай ни поне от тоя ден насетне да се проникнем със спасителен страх от това велико тайнство, от тази неизказана милост и да не блуждаем из пустинята на нашето изгнаничество, с измамна наслада търсейки нови измамни суети! Господи, помилуй!
Често пъти в храмовете чуваме тази молитва, произнасяна с механично отмерена скорост: "Гос-ди-пмил-гос-ди-пмил-гос-ди-пмилуй!" Към Кого се обръщаме ние? От Кого просим милост? И получаваме ли милост?
"Просите, а не получавате, защото зле просите, - за да го разпилеете във вашите сладострастия. Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога" (Иак. 4:3-4). Тези думи се отнасят до всички нас. Ако духовният ни взор се откриеше, бихме се ужасили от себе си, бихме се съкрушили до дъното на душата си. "Проклет, който върши нехайно делото на Господа", ни предупреждава пророк Йеремия (48:10). А "делото Божие е това - да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил" (Иоан. 6:29). От истинската вяра се ражда истинска молитва, истински разговор на човека с неговия Господ, при което невниманието, нехайството и разсеяността се побеждават от смирението и любовта към Господа. И как иначе - възможно ли е да вярваме, че стоим пред Бога, че Той ни слуша, а в същото това време да изговаряме молитвените слова небрежно и механично, без те да преминават през сърцето, през ума, без те да изразяват нашето лично отношение, нашето лично слово към Бога Слово? Колко сме далеч от истинската вяра, от делото Божие! Иначе не бихме бързали на молитва, не бихме се теготили от дългите молитвословия в храма. Но какво говоря: дълги молитвословия? Св. Йоан Кронщадски казва, че ако наистина виждахме Господа пред себе си, три дни и нощи бихме стояли на молитва и не бихме усетили как те ще преминат. В истинността на тези думи на великия праведник и душепастир ни убеждават следните два удивителни случая. Първият е описан от новомъченика на Руската Православна Църква епископ Арсений (Жадановски), настоятел на московския Чудов монастир, в неговия молитвен дневник: "При нас, в Кремъл, бяха проведени дните на прославлението на св. патриарх Ермоген (17 февруари 1913 г.). Пред Чудовия монастир бе поставена огромна икона на светителя за извършване на молебени. Край амвона, където йеромонасите в течение на три дни непрестанно извършваха молебни с малка почивка между 12 и 5 часа сутринта, плътно стоеше народ. И ето, следейки реда от прозореца, виждам, че там, до амвона, стои моята любима старица-богомолка и усърдно се моли. Първия път я видях сутринта, после, в течение на всичките три дни колчем поглеждах, виждах я все там - стои и се моли край амвона. И така тя прекара в молитва всичките тези три дни. Когато я срещнах, казах й това и знаете ли какво ми отговори тя: "Да и слава Богу, Господ ме доведе да прославя Божия угодник, доживях до този радостен ден. Жалко само, че празникът свърши тъй скоро!" (Свете тихий, М. 1996, с. 325)" Вторият разказ ни отвежда в преславния Оптински монастир: "В 1838 г. оптинският йеродякон Методий внезапно се разболя от паралич: отнеха му се ръцете, лявата му половина напълно се обездвижи, дясната ръка нямаше сила за нищо, освен за молитва по броеница и за кръстния знак. Но особено дивно бе това, че езикът му бе свързан за всичко, освен за думите "Господи, помилуй!", които той произнасяше чисто, ясно, с бодрост в ума и умиление в отговор на всички въпроси. В това състояние на неподвижност о. Методий прекара двадесет и четири години. В началото на болестта в него се забелязваше някакъв упадък на духа, но след първите пет години до самия му край старецът носеше своето страдалческо иго с необикновено търпение и благодушие, всякога беше кротък и весел като дете, посрещаше и изпращаше своите гости с обичайното "Господи, помилуй!". Паметта му беше свежа и той ясно помнеше живота си до болестта. Молитвеното правило му изчиташе неговият килийник и когато правеше грешки, отец Методий го спираше, показваше му с пръст грешката и повтаряше: "Господи, помилуй! Да, да". Ако можехте да видите как на дванадесетте големи празници братята идваха от църква да го поздравят и как, за да утешат него, бившия диригент и певец, му пееха тропара или кондака на празника! О. Методий се изпълваше с възторг, ликуваше и ту с нежни знаци следваше пеещите, ту гръмко и ясно възкликваше със своето "Господи, помилуй!", като лееше сълзи на радост така, че на присъствуващите неволно се предаваше неговото възторжено настроение. Посетителите на стареца получаваха огромна полза за душите си. Само видът на болния, понасящ немощта си с ангелско търпение, назидаваше и трогваше всички. (Отечник проповедника, М. 1996, с.62-63)." След намирането на преславния Господен Кръст в Йерусалим се събрало множество народ, всички искали да зърнат поне за миг преблагословеното дърво, от което израснал плодът на вечния живот, което усладило горчивата вода на проклятието, като я превърнало в живоносен извор на благословението. И когато Кръстът бил издигнат пред погледите на чакащите, народът издигнал глас и завикал: "Господи, помилуй!" Така, в мигове на радост и възторг, на тържество и душевно просветление човек отново вика: "Господи, помилуй!" и прославя величието на Бога, проявено чрез милостта Му към падналия човек.
От люлката до гроба, денем и нощем, човек се нуждае от Божията милост: не само грешният, но и достигналият висока степен на святост. Тази молитва е дарена на целия човешки род. Тя е основа и венец на всички негови молитви. Според учението на светите отци, тя е съкратена форма на Иисусовата молитва, която пак според св. отци, е съкратена форма на цялото свето Евангелие. Ето какво богатство има в простите две слова на молитвата "Господи, помилуй!", достъпна и за неукия старец и за безкнижното дете!
ГОСПОДИ, ПОМИЛУЙ НИ! АМИН.

И това пояснение на значението на тази кратка,но изключително силна молитва - "Господи, помилуй!" е предоставено за всички читатели от презвитера Красимира Маджарова, храм "Св. Атанасий Велики", гр. Горна Оряховица, на която най- сърдечно благодаря от името на всички читатели!