"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

Автобиография

В М Е С Т О   А В Т О Б И О Г Р А Ф И Я

Казавам се Кина Златева. Литературният ми псевдоним е Детелина.

Но не от ония четирилистни детелини, които търсим в детството си, вярвайки че ще ни донесат щастие.

 Това е ДЕТЕЛИНАТА на ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ, ДОШЛО ОТ НЕБЕТО, т.е. ДУХОВНА ДЕТЕЛИНА!

Родена съм в едно китно селце, разположено в полите на Бакаджиците, известни на читателите от творбата на Йовков “Индже”.

Живея в гр. Казанлък – в Долината на Розите - вече  40-т години.  Толкова, колкото Мойсей се е скитал в пустинята. И аз, като него, “се скитах” 40-т години в “пустинята на живота”- Духовната пустиня, търсейки себе си и своето място в Света и в обществото, в което живеем…

Особено обаче съм щастлива, че живея тук, защото чувствам този град като свой роден град!

    Майка съм на две добри деца - момиче и момче, които са всичко, което аз имам…

       Завършила съм Българска филология към ВТУ ”Св.Св. Кирил и Методий”. По-късно завърших Теология в Богословския факултет “ към СУ “ Св. Климент Охридски”,  София.

     И понеже съм убедена, че съм  по-скоро психолог, отколкото литератор, завърших специализация “Детсkо-юношеска психология” към Тракийския университет, Ст. Загора.

Работих като учителка много години и целия си съзнателен живот посветих на децата, които обичам. Но те дали почувстваха тази обич? -  така и не разбрах това…

Вярващ човек съм . Вярвам безрезервно в Божествената Правда и Любов! Вярвам в Божията Справедливост и  в Божието Всемогъщество!

       Вярвам, че България, която е моята голяма Обич и Болка, заслужава много по-добра съдба!

Затова имам една голяма мечта: ДА БЪДЕ ПРОМЕНЕН ТОЗИ СВЯТ ЧРЕЗ ЛЮБОВТА – БОЖИЯТА ЛЮБОВ, КОЯТО Е НАЙ-МОГЪЩОТО ОРЪЖИЕ В СВЕТА, И ДА БЪДЕ ИЗГРАДЕНА ЕДНА “НОВА ЗЕМЯ”

          / говоря в духовен план, за “духовна земя”/,

   В КОЯТО ДА ЦАРУВАТ КРАСОТАТА, ЛЮБОВТА И СЪВЪРШЕНСТВОТО!!!...

И в тази “Нова земя” бих поканила най-истинските хора в този свят, както съм записала в една своя песен ”Търся, търся хора по Земята!”:

Търся, търся хора по Земята;

хора със сърца като Планета,

пълни със Любов към Красотата ,

                                                                                           хора - Символ Светъл на Прогреса!!!...

  В тази “Нова земя” искам да поканя най-напред ТВОРЦИТЕ !

 Те са тези, които носят у себе си частица от Творческия Дух на ТВОРЕЦА – АРХИТЕКТЪТ НА ТОЗИ ЧУДЕН СВЯТ!

   Те са тези, чрез  които Самият Творец маркира духовните граници на “Новата земя”, изпълвайки тези граници с духовно съдържание и обич!

                                     Да, това съм аз – непоправим идеалист!

Или по – точно  казано – аз съм просто “Дон Кихот на 21-ви век”…

25.03.2009 г.                                                                        Детелина


* * * * * * * * * * * * 

Размисли за детството и... родното училище, към които се връщам често, много често...
И винаги с умиление и... болка - огромна болка...

* * *

Да, родена съм в едно далечно село, което се намира в подножието на Бакаджиците! Там, където в манастира "Св. Спас" е служил руският отец, отец Сергий, дошъл тук през 1908 г. от Троице - Сергиевата лавра в Русия, за да служи на Бога тук, в Храм-паметника "Свето Рождество Христово" край Шипка, като певец, послушник тогава - Николай Григорович Чернов, бъдещият архимандрит Сергий.

Така, по Божий промисъл, той, отец Сергий, е останал завинаги тук, в нашата страна, далече от всички свои близки, от всичко, което е родно и скъпо за сърцето му... Този отец Сергий, на когото България дължи своята духовност, съхранена там, на това свято място, в годините, когато вярата е била забранена за народа ни, когато е било трудно, много трудно да се отстоява вярата в Бога и в Неговата Правда...

Там, в този манастир на Бакаджиците, заедно със своя руски събрат и близък на сърцето му приятел, архиепископ Серафим Соболев, са отправяли своите топли и святи молитви към Бога за страната ни, за народа ни, за децата ни - децата на България...

Децата на България и децата по целия свят, които Той, Божият Син, толкова много обича... Обича тахната детска чистота и доброта, тяхната детска вяра, нежност и обич в сърцата и душите им...

Там, на този връх Бакаджиците, състоящ се от няколко възвишения, всяка година, по традиция, ние, учениците от нашето училище, което носеше имената на Великите Славянски Просветители - Светите братя Кирил и Методий, ходехме да берем цветя - божури! Именно божури и само божури! Божури, много красиви, с които бяха изпъстрени поляните там!

За нас, децата, това беше най-голямата ни радост към края на учебната година - да наберем цветя, от които да сплетем един голям венец за Светите братя, които бяха винаги с нас, до нас, при нас, чрез паното, върху което бяха нарисувани в цял ръст от неизвестен за нас художник... Пано, поставено в коридора на училището ни така, че всеки от нас винаги да ги вижда пред себе си...

Те бяха с нас, когато идвахме на училище - посрещаха ни! Те бяха с нас, когато вървяхме по коридора през междучасието или стояхме строени в редички по двама и търпеливо чакахме учителят да отвори кабинета ни по биология, химия или физика - там, където не можехме и НЕ ТРЯБВАШЕ да влизаме сами, без учителя си... И ние знаехме това и чакахме да дойде той, учителят, и да ни отвори кабинета си...Чакахме, но не смеехме да влезем дори и тогава, когато се забавяше... Чакахме, защото знаехме и виждахме, че те, Светите братя, ни гледат... А ние не искахме да ги огорчаваме, защото чувствахме огромната им обич към нас, децата... Чувствахме тяхното "живо присъствие" до себе си... На тяхната мълчалива, но топла любов отговаряхме и ние със своята детска, мълчалива любов, стаена дълбоко в нашите детски, но силно впечатлителни души...

Да, бяхме такива - тихи, мълчаливи, скромни и ученолюбиви деца... Бяхме добри, честни и... отговорни деца... Именно отговорни, защото така ни учеха - да бъдем отговорни за всички свои дела! Учеха ни нашите учители, а най-вече нашият директор, руснак по народност, Петър Руснаков, който рано, много рано си отиде от този свят...

Рано и внезапно - при автомобилна катастрофа, пътувайки в колата на свой приятел... Смърт, която беше... загадка... за всички... И неговата внезапна смърт беше най-голямата трагедия за всички нас - жителите на това село... Толкова голяма, че и след официално обявения тридневен траур в селото то той, траурът в сърцата и душите на всички ни, продължи седмици, месеци, години дори...

За първи път на неговото погребение видях толкова много хора, обединени в едно от общата огромна болка... За първи път видях мъже, които плачеха... Плачеха така, както може да плаче само една жена, когато сърцето и душата й се разкъсват от някаква пареща болка... Плачеха всички присъстващи...

Да, плачеха всички присъстващи... Плачеше цялото село, защото всеки от нас чувстваше, че си отиде завинаги от нас ЕДИН ПРЕКРАСЕН ЧОВЕК! Един прекрасен педагог, който БЕШЕ УЧИТЕЛ не само на децата, А НА ВСИЧКИ ХОРА - ГОЛЕМИ и МАЛКИ, които учеше на доброта и любов в човешките взаимоотношения, на отговорност и загриженост един към друг, на... просвета - духовна просвета, за да не сме невежи някакви хора, израсли далече от човешката цивилизация, от човешкия прогрес...

Смъртта беше отнела живота на един Ангел, дошъл в плът на тая земя, за да ни дари с оная Голяма, Велика и Всеотдайна Божия Любов, която само Бог влага в сърцата и душите на хората - ДОБРИТЕ ХОРА - и ги изпраща сред нас, за да ни дарят тази Любов, но да ни научат и ние да обичаме! Да обичаме всички и всичко Красиво и Възвишено около себе си! Да, да обичаме всичко и... всички и да творим Красота - навсякъде около себе си, но преди всичко ДА ТВОРИМ КРАСОТА В СЪРЦАТА И ДУШИТЕ СИ, за да дарим тази Красота на Света, в който живеем, и на хората, които са около нас! А също и на тези, които са далече от нас! Да дарим тази Красота на Сърцата и Душите си на цялата тая Земя, която е нашата Родина! На цялата тая Земя, на която живее Човекът! Човекът- ВЕНЕЦЪТ НА БОЖИЕТО СЪВЪРШЕНО ТВОРЕНИЕ!!!...

На всички тези хора, нашите любими преподаватели, научили ни да четем и пишем, на нашия скъп и обичан директор - г-н Петър Руснаков, днес аз, от името на всички ученици, искам да им кажа: "Благодарим Ви, скъпи учители! Благодарим Ви за всичко онова, което ни дарихте! Благодарим Ви за пламъка, оня възрожденски пламък, който носехте в сърцата и душите си и дарихте по частичка на всеки от нас, преминал през родното училище! Училище, превърнато днес в Кметство на селото с почти запустели алеи, по които вървяхме с толкова много обич и радост ние, малките тогава деца...
...

Да, училището ни е превърнато сега в Кметство... Там, в същата сграда на нашето училище, превърнато сега в Кметство, са били откарани пострадалите хора при ужасната националана трагедия преди няколко години, случила се на големия християнски празник Възнесение Господне - Спасовден...

Същото това училище, което пак, с образите на Великите Славянски Просветители, понесе ЦЯЛАТА БОЛКА от тази трагедия, целия този ужас от... обезобразените трупове на пострадалите хора, предимно възрастни хора, дошли на това свято място, за да почетат празника на Христовото Възнесение..

Да, там, в тази сграда на училището, са издадени смъртните актове на пострадалите хора, които / по думите на сестра ми, която тогава работеше там, в Кметството / трудно, много трудно е било да се идентифицират пострадалите, защото... гледката е била потресаваща... А болката, сълзите, виковете и воплите от огромната болка на близките на пострадалите, на всичките тези толкова много хора, събрани на едно място, обединени от общата трагедия, са разтърсили не само отново родното училище, превърнато в Кметство, но и цялото село, жителите на което отново бяха в траур не само по време на официално обявения Национален траур, а дни, седмици, месеци дори, въпреки че от селото ни не е пострадал нито един човек - нито един... А това е преди всичко техен празник, на моите съселяни, които най-много почитат именно този празник и в този ден масово се стичат там, на Бакаджика...

Да, никой не пострада навярно по Великото молитвено застъпничество на Св. Атанасий Велики, към когото не зная защо се обърнах няколко дни преди тази трагедия с молба към един духовник, който служи в храм, носещ името на този Велик светец, да се помоли...

Храм, изключително забележителен, който е възстановен от боголюбивото семейство на този духовник... Семейство, посеветило изцяло живота си на Бога, на Светата Православна Църква и на България! България, която безкрайно много обичат всички членове на това семейство... България, за която скърбят сърцата и душите им...
България, която обичаме всички ние, които живеем и работим в тази страна...
...

А защо се случи тогава така - това знае само Бог...
Той и... само Той...

Но и вината от нашите, човешките грешки / или по-точно казано - от нашите грехове /, се стовари върху Него отново с толкова несправедливи обвинения...

Така е винаги в живота на нас, хората...
Обвинявавме някого, обвиняваме Бога дори за всичко онова, нередно и ужасно, което се случва с нас или около нас, но... никога себе си... Никога...
А това е несправедливо!...

И колкото по-рано разберем тази истина и поправим грешката си, то толкова по-добре е за всички нас, като цяло, и за всеки от нас, поотделно...

Забележка: Човекът, който е на снимката, е нашият директор - г-н Петър Руснаков...
Нека почива душата му в селенията на праведниците по Божията Велика Милост и Любов! Амин.

С обич към всички читатели: Кина Златева