"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

неделя, 22 май 2011 г.

Химн на Кирил и Методий

"Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаьето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя
насърчаха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет...
...

Бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нек името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!

Стоян Михайловски

Текстът на химна е написан от Стоян Михайловски през 1892 г., а музиката от Панайот Пипков през 1901 г.

„Румъния - близка и... далечна...”


ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИНТЕРВЮТО

в сайта на БПЦ на 30. 04 2011 г.

http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=44269


- Ти беше казала, че сте посетили някакъв манастир, в който имало над 300 монахини. Кой е този манастир?

- Това е манастирът "Агапия" - най-големият женски манастир в Източна Европа с над 300 монахини: млади, интелигентни, сърдечни... В самия храм също имаше един гроб, на св. Йосиф (така мисля, че беше името на светеца), а също и много, много, много свети мощи...

- Би ли разказала малко по-подробно за този манастир. Защо точно така е наречен този манастир според историята му, която ви разказаха по време на пътуването?

- Манастирът се нарича "Агапия" по името на основателя му, монаха Агапи, живял през XIV век в скит наблизо. В този скит днес ни казаха, че живеят около 40 монахини. Манастирът е един от най-големите в православния свят, с над 300 монахини и не е преставал да съществува през цялата социалистическа епоха. Църквата е построена в 1642 г.от Гавриил, брат на владетеля Василий Лупу. Тази църква е била разрушавана от татари, турци и поляци. Изключително ценна е тук една старинна византийска икона на Пресвета Богородица, която също казаха, че е от XIV век, подарена от Йоан Палеолог VIII. С голяма стойност тук са стенописите, рисувани от Николае Григореску между 1858 и 1861 година.

- А как изглеждаше външно погледнато животът на тези толкова много на брой монахини в този манастир?

- Ние не видяхме толкова много от тях в този манастир, защото вероятно тук имат изключително организиран живот, така че да бъдат съчетани в едно цяло трудовете на тези монахини - духовните и физическите трудове. Всяка от тях (поне тези, които видяхме) си имаше своето послушание, което изпълняваше в момента толкова съвестно и съсредоточено - все едно, че покрай тях не минаваше нито един външен, светски човек, а ние бяхме цял автобус хора, които вървяхме напред-назад из двора и храма на този манастир.

- Една от монахините четеше изключително съсредоточено молитви в храма, който беше озвучен. Нейните молитви се разнасяха с особена духовна сила над цялото пространство в този манастирски комплекс. А заедно с тях, с молитвите на монахинята (навярно там по цял ден сестричките четат молитви към Бога, сменяйки се през определено време), действаше Божията благодат, която им даряваше сили и преобразяваше всичко и всички в тази света обител. Друга сестричка от монахините, по-възрастна, просто стоеше в близост до светите мощи, но не правеше никакви забележки на никого, колкото и нередни неща да забелязваше у нас (това, че бяхме много шумни например; или че снимахме с фотоапаратите и мобилните си телефони иконите в храма, въпреки че имаше навсякъде знак, че това е забранено). Тя навярно се молеше за всичко това, но никого от нас не нарани с някакви строги забележки. Имаше една сестричка, която окопаваше цветята в градинките пред храма, слушайки молитвите в самия храм. Друга забърсваше стъклата на прозорците. Една от монахините продаваше иконки и свещички в преддверието на храма.

А навън, извън входа на манастира, беше също много интересно за нас, защото там имаше едно малко павилионче, в което една от сестричките-монахини, много млада, както и останалите, и много миличка, продаваше чудесни закуски, постни, приготвени от сестричките в кухнята на този манастир. Те бяха много вкусни, топлички, дори и много евтини, така че ние просто обядвахме там, в този чудесен манастир!

- А другите манастири, които посетихте, кои бяха те?

- Посетихме също и манастирите "Варатек" и "Бистрица". Последният манастир е основан през 1406 г., във византийски стил е.

За манастира "Варатек" ни разказаха, че е основан през 1785 г. с около 500 монахини по онова време. Църквата "Успение Богородично" e построена от камък и тухли, в хармонична комбинация от молдавски и неокласически елементи през XVIII век. Наред с красивите икони в този храм, от лявата страна на олтара, е издигната иконата на св. Анна със св. Богородица-младенец на ръце. Нарисувана е от някакъв анонимен, тайнствен майстор.

- Ти разказа за толкова много манастири, споделяйки с нас впечатленията и вълненията си от видяното и преживяното в тях, но не чухме нищо за храма на св. Петка. Навярно остави за накрая да споделиш с читателите голямата си радост от най-вълнуващата среща по време на това пътуване - срещата със светите мощи на св. Петка?

- Да, една от най-вълнуващите срещи бе срещата с мощите на св. Петка, изложени за поклонение в митрополитската катедрала в гр. Яш!

Храмът е нещо уникално! Усещането за нейното живо присъствие е изключително осезаемо, както и благословението, което ни изпраща Бог по нейното молитвено застъпничество! Множеството чудотворни икони, които са в храма; възможността да си вземеш от нафората, колкото си искаш; да си налееш светена вода - всичко това е нещо много вълнуващо с усещането за тази тиха святост, която струи от всичко в този храм...

А чувството за свобода и извисеност на духа са нещо много, много странно, което човек изпитва в този просторен храм... Нещо непознато до този момент...

- Какво още ти направи впечатление в храмовете, които посетихте, като цяло?

- Там, във всеки храм в Румъния, има оставени листчета и химикалки, има масички и човек навсякъде може да записва имена, желания, молби към когото си иска (към Бога, към Майката Божия, към светците), а след това или дава листчетата на свещениците там, или си ги оставя до някоя от чудотворните икони, или до мощите на светците. Да, много, много свети мощи, оставени в храма за поклонение на всички, с иконите на светците, с имената им!

Тук, в гр. Яш, се намира и манастирът "Св. Три светители" (манастирът, в който отначало са били положени мощите на св. Петка, построен специално за тази цел), който също посетихме, но в момента служителките бяха в обедна почивка и не успяхме да влезем в него, а само се снимахме за спомен пред три много големи камбани, които се намират пред самия вход на храма. Посетихме и манастира "Голия", който е наблизо до храма на св. Петка. Той също датира от XIV век.

Всички тези, бих казала, почти непознати за нас места се оказаха изненадващо богати както на исторически и художествени ценности, така и на един пълноценен съвременен духовен живот, за който дори и не сме подозирали, че съществува.

- А какво ще отнесеш задълго, като спомен в сърцето си, от тази страна - "страната на тихата святост", както си я нарекла в статията си, публикувана в сайта на "Всемирното Православие"?

- На първо място бих посочила скромността на тези хора, практическото приложение на Божието слово в живота им! Това е факт, който направи изключително силно впечатление на всички ни.

Тук, в посетените от нас храмове (а вярвам, че навсякъде и в другите храмове е така), човек вижда едно служение на Бога - живо, реално, от вяра и обич към Него: няма думи, няма критики, а вяра, изразена в реални дела! Всеки ден се служи тук света Литургия и всички са не на колене, а с наведени до земята направо глави и никой "не вижда", "не чува" това, което се случва около него - напълно е "онемял" за земния свят.

На второ място бих посочила изключителната грижа на обществото им за правилното възпитание на децата, на подрастващите там, които се възпитават в християнските ценности чрез изучаването на вероучение при тях в училищата им и те, децата, израстват като прекрасни млади хора, които постигат своята пълноценна реализация в живота. Там никъде не видяхме хора да вървят по улиците и да пушат, например; не видяхме по тротоарите им да бъдат изложени вестници или списания с неморално съдържание. (Говоря за североизточната част на Румъния, за градовете, които посетихме - гр. Нямц и Пятра Нямц, а не изобщо за Румъния като цяло - не! За цялата страна нямам тези наблюдения, въпреки че много хора потвърждават казаното и за други градове на страната им.)

На трето място бих посочила изключителното уважение към паметта на починалите, чиито гробове са в самата част на града, на селцето им, и то в централната част, като задължително, почти навсякъде гробовете на починалите се намират в двора на някои от храмовете, а паметниците им са задължително във формата на кръст! Това може да се види ясно от снимката, която съм изпратила с един от гробовете на починалите в някой от храмовете там.

Ще запомня това пътуване със скромността на един свещеник - румънски свещеник - който също отиваше в гр. Яш, пътувайки без никакво превозно средство, като истински поклонник, който прие поканата на ръководителя ни да пътува заедно с нас, но не пожела да седне някъде напред в автобуса, въпреки поканите ни, но посочи, че ще седне по-назад, на свободните места, за да не ни безпокои. А когато стигнахме в града и го помолихме за благословение, той благо се усмихна, извади от горното джобче на дрехата си едно шишенце с осветен елей и ни помаза с широка усмивка, с радост и обич в сърцето си, за което сме му много благодарни!

Да, Румъния, която аз видях, бе близка и... далечна... Близка с разположението си в близост до нашата страна, а далечна като представа, която имаме за тази страна, като страна на християнските ценности, допринесли за нейното духовно издигане и преуспяване в живота... Страна, от която в това отношение ние има какво да научим...

- А ако трябва да съпоставим тези два народа, какво би казала ти за нашия народ, коя е най-силната черта на характера ни, според теб?

- Може би патриотизмът ни! Да, така бих отговорила, без дори и да се замисля за отговора на въпроса Ви. Този скрит обаче патриотизъм, който е при нас, българите. Да, той е най-силната страна на характера ни. Може би затова руският академик Димитрий Лихачов е нарекъл някога България "Страната на Духа!"

Този наш патриотизъм, силно развитото ни чувство за родолюбие, пролича още в момента, в който видяхме късно вечерта на една от табелите да пише "Русе". Виждайки надписа, веднага разбрахме, че вече сме в нашата си територия и моментално, като по даден някакъв знак, радостта изпълни сърцата на всички ни и автобусът бе огласен от наши песни с патриотично съдържание: "Тих бял Дунав", "Хубава си, моя горо", "Една българска роза", "Пътнико свиден, пътнико млад", "Питат ли ме де зората" и др.

РАДОСТТА НА ВСИЧКИ НИ БЕШЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ГОЛЯМА!

Особено вълнуващ бе моментът, когато там, на Дунав мост (попаднали сред колоната от множеството тирове, които се движеха с много бавна скорост и се наложи малко да изчакаме), се обади отецът, организирал ни тази екскурзия съвместно с председателката на Клуба на хората със зрителни проблеми в гр. Стара Загора - г-жа Желева, и изпрати на всички ни Божието благословение, развълнуван и той от нашата безкрайна благодарност за тези свети места, които имахме възможността да посетим.

- И накрая един личен въпрос, ако позволиш. Ти за какво се моли най-много по време на това пътуване до тези толкова много свети места?

- Определено аз се молих за България! Молих се за Благословението на страната ни, на децата ни, на младежите ни, на нашите духовници, учители, управници и на цялото ни общество, като цяло!!!

Молих се за Благословението на всичките славянски народи, които силно обичам! Молих се за Благословението на Православието по лицето на цялата тази земя! Молих се, защото обичам страната ни, а моята обич към България е обич на целия български народ! Защото едва ли ще се намери някой разумен човек, който да каже, че не обича страната си - едва ли...

Молих се за Благословението на България и за изстрадалия български народ, защото когато тръгвахме за това пътуване, духовникът, за когото разказах в първата част на интервюто си, давайки ни своето благословение (аз пътувах с дъщеричката си и с цялата група от Казанлък): Бог да благослови пътуването ни, Ангел Господен да ни съпътства навсякъде и във всичко, накрая добави: "И се помолете за България! Нека по молитвеното застъпничество на св. Петка Бог да благослови страната ни и да помогне на нашия изстрадал български народ!"

Последните думи на този добър наш духовник - изключителен родолюбец, докоснаха силно сърцето ми и останаха да звучат в него през цялото време на пътуването ни, на поклонението ни в самите храмове. Забравих за всичко онова, което ни беше казал, но думите му за България и за изстрадалия народ на България звучаха непрестанно в сърцето и душата ми - като камбана - духовна камбана...

Да, молих се за Благословението на България, защото наскоро преди да тръгна на това пътуване, бях прочела един разказ на нашия писател богослов, изключителен родолюбец, Мартин Ралчевски, чието име напоследък нашумя изключително много в интернет-пространството във връзка с огромната му болка за страната ни, представена в едно английско предаване като "страна на циганите". Много болно ми стана от този факт, защото страната ни има много достойнства, макар и те да не се забелязват така открито през погледа на един чужденец, например... Но още по-болно ми стана от факта, че сме един разединен, а не сплотен народ; от изключително отрицателното отношение, което някои от нас, българите, бяха изразили не само към България в коментарите си по повод писмото на този толкова млад, но добър и мъдър човек, в чието сърце има изключително много доброта и любов, но и към самия него - автора, осмелил се да защити страната ни, когато я злепоставят пред света неоснователно. А когато прочетох разказа му за съдбата на България след 200 години, ако не се осъзнаем и се обърнем Бога, към вярата на своите прадеди, болката ми за България стана още по-голяма, по-силна, по-изгаряща...

Знаем и предупреждението на Търновския митрополит Климент за съдбата на България в бъдеще, а това не са само думи, а сериозно предупреждение към всички нас, българите, които живеем в тази страна!!!...

Изпращам линка за този разказ на писателя Мартин Ралчевски, за да може всеки, който желае, да прочете този разказ, а също и координатите на сем. Петьо и Анелия Нейчеви, ръководителите на поклонническото пътуване, които ще проведат още едно до тези свети места през месец юни, както казаха, и всеки, който желае, може да се включи в него.

Благодаря Ви, отец Васил, за предоставената ми възможност чрез това интервю да направя достояние на читателите на сайта на БПЦ - Българска Патриаршия тези малко известни, почти непознати, бих казала, за нас свети места, които се оказаха изненадващо богати както на исторически и художествени ценности, така и на един пълноценен съвременен духовен живот, за който ние дори и не сме подозирали, че съществува, при това - толкова близо до нас...

А като имаме предвид, че една голяма част от тези свети места са били наши, български манастири, чувството ни за национална гордост е още по-голямо, по-силно и по-завладяващо сърцата и душите ни, за да се съхрани в тях пламъкът ни на любов към род и Родина, въпреки трудностите и изпитанията на времето, в което днес живеем!!!...

- Какво би желала да предадеш като послание от това пътуване на читателите на този сайт, на нашия български народ в тази Светла седмица на Христовото Възкресение?

- Бих желала на всички свои сънародници да предам Благословението, което Бог изпрати за всички ни чрез игумена на последния манастир, който посетихме - манастира "Бистрица"! Специалното Благословение на Майката Божия и на св. Георги, когото всички ние, българите, познаваме и изключително много почитаме, изпратено отново от този манастир чрез техните чудотворни икони, посредством молитвеното застъпничество на този добър игумен, чието име не разбрах, но Бог го знае!

Нека Той, Бог, благослови тези добри хора! Нека бъдат благословени всички славянски народи! Нека бъде благословено Православието по цялата тая земя, особено след канонизацията на толкова много наши мъченици за светци и по тяхното молитвено застъпничество!

Това е моето духовно послание в тази Светла седмица на Христовото Възкресение!

Интервюто взе: свещеник Васил Василев, гр. Шумен, храм "Св. Три светители", Варненска и Великопреславска митрополия.




"Румъния - близка и... далечна..."


Интервю с Кина Златева, проведено на 28. 04. 2011 г. от свещ. Васил Василев, гр. Шумен, храм "Св. Три светители", Варненска и Великопреславска митрополия; влючено в сайта на БПЦ: http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=44186

- Христос воскресе! Кина, ти сподели с мен радостта си от поклонническото пътуване до Румъния в дните преди великия празник Възкресение Христово. Би ли разказала по-подробно за това особено вълнение, което човек изпитва при посещението на такива светини, каквито са множеството храмове и манастири, които сте посетили?

- Здравейте, отец Васил! Воистину воскресе! Благодаря Ви за поканата за това интервю, защото желанието ми да споделя своите вълнуващи впечатления от срещата си с тези невероятно красиви средновековни манастири, които посетихме, е огромно. Аз дори описах впечатленията си почти веднага, когато си дойдохме от това пътуване, и ги изпратих до сайта "Всемирното Православие". Точно в най-тъжния ден - Велики петък - този мой материал за Румъния - "Румъния - страната на тихата святост!" - бе публикуван и всеки от читателите, който желае, би могъл да го види в по-синтезиран вид.

- Да, благодаря ти за този линк! Благодаря и на д-р Колева, с чието позволение го изпращаш! Така нашите читатели ще имат по-пълна представа за всичко това, за което разказваш. Бих искал да попитам как се породи желанието ти обаче за това пътуване?

- Аз от години имах огромно желание да посетя гр. Яш, за да се поклоня пред мощите на св. Петка. Да, имах това изгарящо желание, защото много обичам тази наша светица, чела съм книгата "Петкана", написана за нея от Лиляна Хабянович Друрович, а това още повече засили моето желание. Знаем, че тази светица е покровителка на децата, че по нейните свети молитви Бог изпраща изключително голяма благодат на болните хора и стават много, много чудеса, а аз имам здравословен проблем с детето си и надеждата ми в нея беше много голяма.

А поканата да се включа в това пътуване приех като дар от Майката Божия, а също и от св. Петка, защото в продължение на 10 години, 11-а вече, ние, с организатора на това поклонение, отец Йордан Карагеоргиев от храм "Св. Димитър Солунски" в гр. Стара Загора, издаваме едно детско-юношеско списание "Божествени искрици" и точно нея, св. Петка, сме приели за своя молитвена ходатайка пред Бога за децата, на които е посветено то. А списанието е посветено на всички наши деца - децата на България по цялата земя!

- Би ли запознала накратко читателите на сайта с историята на посетените от вас манастири в североизточната част на Румъния?

- Да, историята на тези средновековни светини е изключително интересна. За да бъде точна информацията, която ще разкажа накратко на читателите, аз помолих нашия ръководител да ми изпрати историята на посетените от нас манастири, която да предам на всички, защото много хора навярно биха изявили желание да посетят тези свети места. Това бе една вълнуваща и незабравима среща с невероятно красивите средновековни манастири в Молдова и Буковина: "Секу", "Сихастрия" (където е гробът на стареца Клеопа), "Нямц" (с мощите на св. Паисий Величковски), "Агапия", "Варатек", "Бистрица" и др.

Бих желала да започна от манастира "Нямц", който най-силно ме впечатли. Този манастир за пръв път се споменава през ХІV в. и е най-големият манастирски комплекс в Румъния, както е посочил ръководителят на нашето поклонническо пътуване. След падането на Търновското царство много духовници от покорените земи са били приютени в манастира "Нямц", най-известният от които е светителят Григорий Цамблак. Той в началото е служил в столицата на Княжество Молдова - Сучава, като бил радушно приет от княз Александър Добрия. След дълго странстване като митрополит на Литовското княжество и след това от 1418 г. до смъртта си през 1420 г. пребивава в манастира "Нямц". Има сведения, че в архивите на този манастир и до днес се пазят трудовете на тези наши монаси, написани на български език.

Манастирът “Нямц” не само е приютил много наши духовници след падането на България под робство, но е създаден от трима български монаси, побягнали от столицата Търново във времето на османското завоевание. Една румънска версия отдава основаването му на св. Никодим Тисмански (български монах от Македония, работил във Видинското царство, после във Влахия), което обаче няма опора в съвременните запазени извори. Един от първите игумени на тази обител бил Григорий Цамблак. Днешният манастирски храм “Възнесение Господне” е изграден от Стефан ІІІ Велики през 1497 г. – сграда, която се превръща в образец за много молдовски църкви през следващия ХVІ век. През ХV-ХVІ в. манастирът е своего-рода наследник на Търновската книжовна школа. Именно от неговите хранилища произлизат голяма част от познатите днес ръкописи с произведения на св. патриарх Евтимий и други старобългарски автори. Тук, както бе посочено по-горе, работи Григорий Цамблак. В “Нямц” през ХVІІІ в. работи прочутият руско-украински монах и книжовник св. Паисий Величковски. Днес манастирът е действащ, мъжки, с над 200 монаси.

Да, това беше най-големият манастирски комплекс в Румъния, който посетихме и към който комплекс има и Духовна семинария с много момчета-семинаристи. Скромността и смирението на тия деца правят много силно впечатление... В общежитието на Семинарията, в което спахме първата нощ, имаше изключително големи и красиви икони по коридорите. А също и в самите стаи на децата имаше много икони, макар и там да бяха мънички в сравнение с тия, с които бяха украсени коридорите. А те, иконите, мълчаливо въздействат върху сърцата и душите на тези деца, преобразявайки ги положително чрез Божията благодат, която струи от тях непрестанно... Същите големи и красиви икони украсяваха и столовата на тази Семинария. Там просто ни порази чистотата, редът, както и красиво поднесената постна закуска от тези скромни, уважителни момчета-семинаристи - бъдещи служители на Църквата Христова!

Тук, в храма на този манастир, се намира и гробът на св. Паисий Величковски, както бе посочено и по-горе. Невероятно осезаемо е неговото живо присъствие! Там, в храма на манастира "Нямц", а и в много от другите храмове, които посетихме, има много голяма икона на Майката Божия със сребърен обков, чудотворна, а от другата й страна е също така голяма икона на св. Георги, под които се преминава за здраве. Това е иконата на Майката Божия, която изпращам за всички, защото помага за изцеление на болни хора, когато я приемат с вяра и доверие. Тази икона е с ореол като от лъчи - много е красива и много, много голяма!

Другият манастир, който посетихме, бе манастирът "Секу". За него в историята на тези манастири е отразено, че името му произлиза от думата "суша", "пресъхнала река". Основан е през 1602 г. в чест на Отсичане пречестната глава на св. Йоан Кръстител. Стенописите са изцяло във възрожденски стил. Построен е в равнинна местност, известна със същото име. Този манастир се състои от сгради, ограждащи потопения в молитвена тишина вътрешен двор с централната църква в средата и кръгла беседка за посетителите.

Манастирът "Сихастрия". Той е известен като "манастир на мълчанието", защото е основан от монаси исихасти около 1650 година. Стотици години се говори за този манастир, че в него са живели монаси отшелници. Тук има две църкви. Дървената църква "Рождество Богородично" била построена през 1656 г. и е горяла няколко пъти по време на различни нашествия - татарски, турски, докато през 1825 г. е построена каменна църква, т. н. "лятна църква". Така наречената "зимна църква" е посветена на св. Йоаким и св. Анна. Тя е изцяло стенописвана с евангелски сцени от украинския художник Йоан Проченко с монашеско име Ириней. Той е изписвал иконите след продължителен пост и молитви, практикувал е сърдечната молитва.

Тук, в този манастир - "Сихастрия" - имаше, както посочих по-горе, два храма (на много места в манастирските комплекси имаше повече от един храм). В единия от тях имаше в момента на нашето посещение света Литургия. Тя навярно се отслужваше във връзка с празника Благовещение, както ме беше предупредил един отец: "Да не забравите да се поклоните на Божията Майка особено на Благовещение, който по стар стил е на 7 април!"

Невероятна бе гледката още от вратата на този храм (както и в останалите по време на служба), но този храм направо ме порази! Храмът беше пълен с богомолци, застанали както е по канон (в две редички - мъжете от дясната страна, жените от лявата) и всеки беше навел главата си до пода направо, "онемял" за всичко останало около себе си...

В този храм човек и да иска – не може и крачка да направи по-напред, за да се поклони на иконите в храма по време на самата света Литургия. Той или трябва да падне на колене пред невидимото Божие всемогъщо присъствие, или да си излезе, покланяйки се леко на Бога само от вратата.

В този манастир "Сихастрия" отец Клеопа, който служи там, подаряваше за благословение на всички ни по една икона на Божията Майка, както и друга една чудотворна икона на Майката Божия, също със сребърна обковка и също много голяма. Да, той, отец Клеопа, изпращаше всеки от нас пред входа на по-горния храм, към входната врата, със своята блага и мълчалива усмивка и с иконките на Божията Майка в ръка.

А чрез него като че ли не той, а сам старецът Клеопа изпращаше и благославяше всички ни! Този духовен старец, който дошъл тук на 17 години, подвизавал се и завършил земния си път в дълбока старост, на 86 години, и починал през 1998 г. Той, който всеки ден служел св. Литургия и се хранел само нафора! Той, старецът Клеопа, чийто гроб се намира в двора на този манастирски комплекс, в гробището на отците, което се поддържа безупречно. Гроб, пред който човек смирено навежда главата си и стаява с трепет сърцето си. Гроб, който се отличава от останалите моментално и не би могъл да се сгреши, дори и да не вижда човек надписа с името му. Някаква невидима сила води човека напред - до неговия гроб, пред който те очаква един добър духовен старец (станал по-късно игумен на манастира), за да поеме болката на сърцето и душата ти и да я предаде на Бога. Така и монасите разказват: че и днес хората, като се молят с вяра на гроба му, измолват Божията милост. Погребан е до духовния си старец Паисий Олару, починал през 1990 г.

Призовавам всеки, който има възможност да посети тези места - да го направи с вяра и дълбоко преклонение пред светите хора, които са живели, а и още живеят там.

Интервюто взе: свещеник Васил Василев
Допълнителна информация за посетените свети места на: http://globalorthodoxy.com/component/content/article/272-2010-02-17-18-00-41/60944-2

Молитвата "Господи, помилуй!"


Значение на молитвата "Господи, помилуй!"

В тази най-кратка молитва е събрано цялото богатство на църковното молитвословие. Тя е вопъл на изпораненото човешко естество, което проси от едничкия свой Изцелител, Господа Иисуса Христа, единственото надеждно изцеление - Божията благодат и милост. Тя е и изповед на човешката греховност - кой друг, освен съзнаващият... своето падение, своето убожество, своята погибел, би се обърнал с такива думи към Бога? Тя е и прослава на Божията милост и дълготърпение към венеца на Божието творение, надарения с разум човек, който днес обаче е паднал по-ниско и от безсловесните. Тя е и благодарност към всещедрия Бог за Неговите непрестанни благодеяние към все по-неблагодарния човешки род.


А как произнасяме ние тази свещена и светоносна молитва? Без трепет, без внимание, а най-често - набързо, като премачкваме думите й и не вникваме в нейния дълбок смисъл. В богослужението на Православната ни Църква няма нито чертица, нито буква без смисъл. В Евангелието Спасителят ни обещава, че и косъм няма да падне от главите ни без знанието на Небесния наш Отец (Лк. 21:18). Колко повече словата, които изричаме в молитва към Бога са ценни пред Божиите очи - освен словото ние не разполагаме с друго средство за изповед и просба. Не, че Бог има нужда от нашите слова - Той е праведен Всеведец, Който изпитва сърца и утроби (Пс. 7:10), Неговият всевиждащ взор прониква дори там, където нашето вътрешно, помрачено от греха око не може да достигне, и вижда нашите бъдещи мисли и разположения. От словото имаме нужда ние, бедните! И сами знаем, че най-нищожното невнимание към молитвеното слово понякога води до страшни изкривявания на неговия смисъл - дори замяната на една буква в дадена дума може да доведе до коренна промяна на смисъла и вместо богохваление можем само за миг, несъзнателно, да изречем богохулство - такава е немощта на човешкото слово. Затова при молитвата не трябва да пренебрегваме нито една дума, нито една буква.

Силата на молитвата "Господи, помилуй!" виждаме разкрита в самото Евангелие: Слизане в ада, византийска икона от 12 век, Лаврата Св. Атанасий на Атон."Когато Иисус си отиваше оттам, тръгнаха подире Му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!" (Мат. 9:27). И ето, според вярата си слепците прогледнали.
"Една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс" (Мат. 15:22). И ето, според вярата й Господ изцелил бесноватата.
"Господи, помилуй!" викал и бащата на бесноватото момче, което апостолите не могли да изцелят: "приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: "Господи, помилуй сина ми!" (Мат. 17:15) И ето, Господ укорил бащата за маловерието му, ала изцелил детето, по великата Си милост (срв. Пс. 50:1). И в трите случая виждаме хора, изпаднали в голяма беда, имащи въпиюща нужда от Божията милост и помощ. И какво казват всички те? "Господи, помилуй!".
И наистина, коя друга молитва по-пълно изразява същността на всички молитви, всички въздишки, всички сълзи, всички стенания, всички страдания, всички немощи и болести, всички скърби на нашето изгнаничество - "в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота" (2 Кор. 11: 26-27)? Затова най-често в храма чуваме молитвата "Господи, помилуй!"



Ценим ли тази молитва? Съзнаваме ли нейната велика сила и дълбочина? Едва ли. Ако можехме да се проникнем с целия й смисъл, ние бихме престанали да грешим, бихме престанали да просим милост и да вършим дела, недостойни за милост. А това, че и след изповедта, и след принесеното покаяние падаме в грехове означава, че не съзнаваме нито цената на Божията милост, нито силата на молитвата за тая милост. А цената на Божията милост и прошка е по-велика от цялата вселена с всичките й богатства - Христовата Кръв! "Не с тленни неща - сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите", - възкликва с благоговеен страх св. ап. Петър, - "но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос" (1Петр. 1:19). Нашето покаяние, нашата изповед се приемат заради изкупителните страдания на нашия Господ Иисус Христос! Господи, дай ни да разберем това, дай ни поне от тоя ден насетне да се проникнем със спасителен страх от това велико тайнство, от тази неизказана милост и да не блуждаем из пустинята на нашето изгнаничество, с измамна наслада търсейки нови измамни суети! Господи, помилуй!
Често пъти в храмовете чуваме тази молитва, произнасяна с механично отмерена скорост: "Гос-ди-пмил-гос-ди-пмил-гос-ди-пмилуй!" Към Кого се обръщаме ние? От Кого просим милост? И получаваме ли милост?
"Просите, а не получавате, защото зле просите, - за да го разпилеете във вашите сладострастия. Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога" (Иак. 4:3-4). Тези думи се отнасят до всички нас. Ако духовният ни взор се откриеше, бихме се ужасили от себе си, бихме се съкрушили до дъното на душата си. "Проклет, който върши нехайно делото на Господа", ни предупреждава пророк Йеремия (48:10). А "делото Божие е това - да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил" (Иоан. 6:29). От истинската вяра се ражда истинска молитва, истински разговор на човека с неговия Господ, при което невниманието, нехайството и разсеяността се побеждават от смирението и любовта към Господа. И как иначе - възможно ли е да вярваме, че стоим пред Бога, че Той ни слуша, а в същото това време да изговаряме молитвените слова небрежно и механично, без те да преминават през сърцето, през ума, без те да изразяват нашето лично отношение, нашето лично слово към Бога Слово? Колко сме далеч от истинската вяра, от делото Божие! Иначе не бихме бързали на молитва, не бихме се теготили от дългите молитвословия в храма. Но какво говоря: дълги молитвословия? Св. Йоан Кронщадски казва, че ако наистина виждахме Господа пред себе си, три дни и нощи бихме стояли на молитва и не бихме усетили как те ще преминат. В истинността на тези думи на великия праведник и душепастир ни убеждават следните два удивителни случая. Първият е описан от новомъченика на Руската Православна Църква епископ Арсений (Жадановски), настоятел на московския Чудов монастир, в неговия молитвен дневник: "При нас, в Кремъл, бяха проведени дните на прославлението на св. патриарх Ермоген (17 февруари 1913 г.). Пред Чудовия монастир бе поставена огромна икона на светителя за извършване на молебени. Край амвона, където йеромонасите в течение на три дни непрестанно извършваха молебни с малка почивка между 12 и 5 часа сутринта, плътно стоеше народ. И ето, следейки реда от прозореца, виждам, че там, до амвона, стои моята любима старица-богомолка и усърдно се моли. Първия път я видях сутринта, после, в течение на всичките три дни колчем поглеждах, виждах я все там - стои и се моли край амвона. И така тя прекара в молитва всичките тези три дни. Когато я срещнах, казах й това и знаете ли какво ми отговори тя: "Да и слава Богу, Господ ме доведе да прославя Божия угодник, доживях до този радостен ден. Жалко само, че празникът свърши тъй скоро!" (Свете тихий, М. 1996, с. 325)" Вторият разказ ни отвежда в преславния Оптински монастир: "В 1838 г. оптинският йеродякон Методий внезапно се разболя от паралич: отнеха му се ръцете, лявата му половина напълно се обездвижи, дясната ръка нямаше сила за нищо, освен за молитва по броеница и за кръстния знак. Но особено дивно бе това, че езикът му бе свързан за всичко, освен за думите "Господи, помилуй!", които той произнасяше чисто, ясно, с бодрост в ума и умиление в отговор на всички въпроси. В това състояние на неподвижност о. Методий прекара двадесет и четири години. В началото на болестта в него се забелязваше някакъв упадък на духа, но след първите пет години до самия му край старецът носеше своето страдалческо иго с необикновено търпение и благодушие, всякога беше кротък и весел като дете, посрещаше и изпращаше своите гости с обичайното "Господи, помилуй!". Паметта му беше свежа и той ясно помнеше живота си до болестта. Молитвеното правило му изчиташе неговият килийник и когато правеше грешки, отец Методий го спираше, показваше му с пръст грешката и повтаряше: "Господи, помилуй! Да, да". Ако можехте да видите как на дванадесетте големи празници братята идваха от църква да го поздравят и как, за да утешат него, бившия диригент и певец, му пееха тропара или кондака на празника! О. Методий се изпълваше с възторг, ликуваше и ту с нежни знаци следваше пеещите, ту гръмко и ясно възкликваше със своето "Господи, помилуй!", като лееше сълзи на радост така, че на присъствуващите неволно се предаваше неговото възторжено настроение. Посетителите на стареца получаваха огромна полза за душите си. Само видът на болния, понасящ немощта си с ангелско търпение, назидаваше и трогваше всички. (Отечник проповедника, М. 1996, с.62-63)." След намирането на преславния Господен Кръст в Йерусалим се събрало множество народ, всички искали да зърнат поне за миг преблагословеното дърво, от което израснал плодът на вечния живот, което усладило горчивата вода на проклятието, като я превърнало в живоносен извор на благословението. И когато Кръстът бил издигнат пред погледите на чакащите, народът издигнал глас и завикал: "Господи, помилуй!" Така, в мигове на радост и възторг, на тържество и душевно просветление човек отново вика: "Господи, помилуй!" и прославя величието на Бога, проявено чрез милостта Му към падналия човек.
От люлката до гроба, денем и нощем, човек се нуждае от Божията милост: не само грешният, но и достигналият висока степен на святост. Тази молитва е дарена на целия човешки род. Тя е основа и венец на всички негови молитви. Според учението на светите отци, тя е съкратена форма на Иисусовата молитва, която пак според св. отци, е съкратена форма на цялото свето Евангелие. Ето какво богатство има в простите две слова на молитвата "Господи, помилуй!", достъпна и за неукия старец и за безкнижното дете!
ГОСПОДИ, ПОМИЛУЙ НИ! АМИН.

И това пояснение на значението на тази кратка,но изключително силна молитва - "Господи, помилуй!" е предоставено за всички читатели от презвитера Красимира Маджарова, храм "Св. Атанасий Велики", гр. Горна Оряховица, на която най- сърдечно благодаря от името на всички читатели!

Света Гора почита жената-майка




Интервю с архимандрит Ефрем, игумен на Ватопедския манастир, предоставено за духовна просвета на всички читатели от презвитера Красимира Маджарова, храм "Св. Атанасий Велики", гр. Горна Оряховица, на която най-сърдечно балагодаря от името на всички читатели!


Ватопедският манастир е едно от най-големите и най-стари монашески средища на Атон. Когато през 1987 г. сегашният игумен архимандрит Ефрем идва, за да поеме управлението на обителта, той я заварва в окаяно състояние. В нея имало едва седем възрастни монаси. Сега, 17 години по-късно, Ватопедското братство наброява над 90 монаси от 9 страни: Кипър, Гърция, САЩ, Бразилия, Румъния, Сърбия, Австралия, Франция, Русия. За светогорската традиция архимандрит Ефрем е сравнително млад игумен, но това не му пречи да ръководи манастира с мъдрост и изключителен духовен плам. Обителта използва 35 компютъра, една завидна бройка за светогорските представи. На 6 от тези компютри се осъществява голямата издателска дейност на манастира. Петима монаси ежедневно се занимават със счетоводството на Ватопед. Манастирът има един от най-модерните и добре уредени музеи на Атон, създаден също през последните 17 години...

Преди 6 години, при едно от поклоненията ми в Света Гора, разговарях с игумена на Ивиронския манастир архимандрит Василиос за недостъпността на монашеската територия за женския пол. Тогава той ми каза нещо, което, надявам се, може да бъде утеха за жените, които търсят православната духовност: „Целият свят, който ни заобикаля, е един храм на Бога. Жените, които искат да дойдат на Света Гора, но нямат това право, вярват че мястото е свято, макар никога да не са го виждали. Всяко едно място може да е Света Гора, стига да служим правилно на Бога и да следваме Неговото слово.”
Радвам се, че сега читателите на „Църковен вестник” ще могат да се докоснат до мъдростта на друг светогорски духовник - архимандрит Ефрем, игумен на Ватопедския манастир. Това интервю бе осъществено с любезното съдействие на доц. Иван Желев, директор на Дирекция „Вероизповедания”.

- Ваше Високопреподобие, кое е най-голямото предизвикателство пред светогорското монашество в началото на ХХI век?
- Основното предизвикателство е европейският дух, който навлиза в нашия православен свят. Защото европейците не могат да разберат какво означава да си православен. За съжаление в Европарламента повторно се гласува да отпадне недостъпността на Света Гора за жени. За щастие тази недостъпност има нравствена значимост, а не юридическа. Тук е мъжко девствено място. При нас има девство не само на тялото, но и на душата. А и целта на игумена е не да принуди монаха към послушание, а да го подтикне да стане христоподобен. И понеже се живее в аскетизъм, съпътстван с духовни исихастки упражнения, монасите не трябва да са изкушавани от нищо. Ние не искаме жената в нашия двор, но не я отричаме. Светогорци се срещат с много жени, когато излизат извън Атон. Тъй като жените не могат да дойдат тук на поклонение, ние изнасяме реликви от Света Гора и ги носим при тях, за да могат и те да се докоснат до една или друга светиня. Ние отдаваме почит на жената, когато става въпрос за нея като продължител на живота, като символ на майчинството. Затова светогорските духовници са едни от най-големите ревнители за поддържане на семействата, за увеличаване на раждаемостта.

- И все пак, почитате жената, но казвате, че не я искате във вашия двор?

- Веднъж една ваша колежка, гръцка журналистка, ми каза, че имаме някакъв комплекс към жените, след като не искаме те да идват в Света Гора. Аз й отговорих, че ние нямаме комплекс към жените и най-голямото доказателство за това е, че тук е единственото място, където както никъде другаде се почита една жена - св. Богородица! Атон е благословен от нея и се намира под нейната закрила.
Проблемът с допускането на жени до Света Гора е не, че те ще дойдат като поклоннички, а че може да се заселят и да заживеят тук. Да се установят цели семейства. А това ще обезличи аскетичния дух на Света Гора, ще я лиши от нейната същност като място за усамотение и лишение. И тогава не само ние, монасите, ще изгубим Света Гора, но и вие ще я изгубите като истинско духовно средище на православието.

- Казвате, че светогорските монаси съветват хората да раждат много деца. Но това не е ли една странна опитност за хора, дали обет за безбрачие?
- Хората не вярват в Божия промисъл, понеже дяволът е изличил вярата в Бога. В наше време страхът пред ежедневните проблеми доминира над всичко. Ние, светогорските монаси, се стремим да подкрепим хората да вярват във всемогъществото на Бога, Който се грижи за всичко и дава храна дори на птиците. Искаме да ги убедим да надмогнат егоистичното разглеждане на живота - особено когато не искат да имат деца.
Казваме, че 2х2 прави четири, но богословски 2х2 прави 10 хиляди. Защото ние вярваме в Бога, Който и от камъните може да направи деца на Авраама. Събират се само двама души, но на колко поколения след тях могат да дадат живот?!
Когато човек зачева и ражда деца, той трябва да вярва, че по този начин изпълнява Божията воля. Тогава чувството на радост и благословението Божие в дома ще е истинско - хората ще почувстват, че са огрени от Божията благодат.
Истина е, че поклонниците идват с голямо доверие към светогорските монаси, защото днес на света са необходими хора с духовно прозрение, които имат непрекъснато присъствие на Божията благодат в сърцето си.
Повечето хора днес са объркани и се нуждаят от пътепоказатели, свързани с вярата и духовността. Безспорно много такива пътепоказатели могат да се намерят в Света Гора.
Дойде преди няколко дни един поклонник, случи му се нещастие и отиде при един светогорец да се изповяда. Монахът му казал: „Случи ти се нещастие, за да изплатиш по този начин греха, който си направил преди това!” Монахът не е бил свидетел на извършения грях, но е имал пророческата дарба да го види и да разбере, че човекът е извършил смъртен грях. Мнозина светогорци имат прозорливост за света - и точно от това се нуждаят хората.

- Ватопедският манастир е един от най-големите на Атон. Имате 90 монаси. Казвате, че повечето са млади хора, 80 % от тях с висше образование. Какво кара един млад мъж да изостави светския живот и да приеме аскетичния?

- Една от сериозните причини, която кара младите хора да стават монаси в Света Гора, е днешният объркан живот, който ги довежда до отчаяние. И те виждат единствената истина в живота на Света Гора, тук виждат живот, изпълнен със смисъл и надежда.
Нашият живот е труден, затова при нас идват много малко хора. Но е истина, че православните вярващи много повече се доверяват на монасите, отколкото на свещениците. Деветдесет процента от хората са започвали своя духовен живот с изповед при монах. Ако Божията благодат свише не ороси човешкото сърце, то само не е в състояние да се откаже от дипломите, кариерата и личния си живот и да стане монах. Човек може да заживее тук само ако Бог поиска това. За съжаление не всички родители разбират светостта на Божия промисъл и страдат, когато синът им стане монах. Такива родители понякога идват и се разправят с игумена, обвинявайки ни, че сме „ловци на души”.
На въпроса на съвременните хора, може ли да се осъществи Евангелието, ние отговаряме с думите: „Елате и вижте!”
Горан Благоев
журналист в БНТ, специално за „Църковен вестник”


Чудото


С Ватопедския манастир е свързано чудото, което превръща Атон в затворена за жените територия. В края на IV в. синът на византийския император Теодосий I - Аркадий, претърпял корабокрушение и морето го изхвърлило в един храсталак на източния атонски бряг. Когато го открили, нарекли мястото „Вато-педи” - „детето в храстите”. За благодарност недалеч от тук Тедосий I построил манастир - днешия Ватопед. Средства за градежа дарила и дъщеря му - принцеса Плакидия. Когато манастирът бил завършен, Теодосий I заедно с Плакидия пристигнали във Ватопед, за да присъстват на литургията по освещаването. Но когато принцесата прекрачила входа на храма, едно от изображенията на св. Богородица проговорило: „Не влизай тук, в църквата вече има една Царица!” Плакидия застинала на място и не посмяла да влезе. Небесната царица казала на принцесата, че само тя, Божията майка, е единствената жена, която има право да присъства на Атон, защото е негова закрилница и небесна владетелка. Оттогава, казва преданието, нито една жена не е стъпила на атонския бряг. Изображението, което проговорило, нарекли „Св. Богородица Антифонитрия” - букв. „Противогласна”, т.е. забраняваща, възпротивяваща се с гласа си. Обкован със сребро, стенописът е една от най-големите реликви на манастира.
През ХIV век във Ватопедския манастир се случва чудо, което за пореден път доказва на монасите и света, че небесната закрилница на Атон - св. Богородица, макар и невидимо, присъства постоянно на Света Гора. За това чудо е избран български монах, брат на Зографския манастир, който впоследствие нашата Църква канонизира за светец - преподобни Козма Зографски. Ето как е описано това чудо в житието на светеца: „Веднъж на Благовещение, храмов празник на големия светогорски манастир Ватопед, св. Козма имал чудно видение. Бил гост на манастира. За своя изненада видял в храма и после на трапезата да се разпорежда една жена с царствено величие. Понеже на Света Гора жени не се допускат дори за посещение, Козма бил силно съблазнен и възмутен. На изповед пред духовника си той открил своето смущение. Заинтересован, духовникът го запитал:
- Как изглеждаше тази жена?
Козма отговорил:
- Невиждана красота, невиждана слава!
Духовникът се развълнувал. Той разбрал коя жена е видял Козма и му заговорил:
- И ти не позна каква жена ти се е явила в манастира, посветен на божествената Мария?
Ти си видял Небесната покровителка на Света Гора и на целия свят!”