"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

петък, 27 май 2011 г.

Обречени никога да не знаят български...


Статия за размисъл на писателя - богослов Мартин Ралчевски, публикувана в бр. 20 на в-к "Лечител" от 19 май, 2011 г.


Скъпи сънародници, бих искал да благодаря на всички вас, които застанахте зад мен по повод на изразената ми позиция срещу филма на Майкъл Палин, отразена във вестник ''Лечител'' на 3 март. Съпричастността на толкова много родолюбци ме трогна и, честно казано, изненада.
Съзнавам, че е странно, но, въпреки големия положителен отзвук, човек някак е склонен да се фокусира не върху него, а точно върху обратното. Имам предвид, че в конкретния случай получих и доста писма, които ме обвиняваха в лицемерие и псевдопатриотизъм. На всички тях искам индиректно да отговоря с настоящата кратка статия. Аз обичам България, но съм убеден, че наистина има неимоверно много българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. Сигурен съм, че това, което ще прочетете по-долу, ще ви изненада, но в чужбина наистина живее една такава безлична маса български емигранти, за които повечето от вас навярно дори не подозират, че съществува.
Говоря за следното:
Иван е завършил икономика и има два магазина за козметика в центъра на Варна. Бизнесът му е успешен. Той е женен и има син на шест години.
Николай е завършил стоматология и има два частни кабинета в София. Жена му е лекар. Те имат двама сина, на 5 и на 9 години.
Владимир също е зъболекар в София със собствен кабинет и доста пациенти. Женен е с едно малко момиче.
Вяра има разработен магазин за детски дрехи на бул. ''Скобелев''. Тя е омъжена за заможен мъж и има две деца. Момиче и момче.
Красимир е мениджър-доставки в един от престижните хотели в центъра на София. Женен е и има две момчета.
Това са имената на пет души, които познавам. Тези хора напуснаха България и през последния месец се заселиха в Англия. Всички те имаха собствени жилища, добри професии и солидни доходи. Познавам още около десетима, който също имат завидно материално и социално положение в страната, но и те се стягат да емигрират, и то за постоянно.
Лесно може да се види, че това не е икономическа емиграция, а нещо различно. Нещо, което е твърде тревожно, защото потвърждава една, общо взето, известна истина, че интелигенцията напуска страната! Това определено е тъжно. Но има и друго, което всъщност е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а навярно и по другите части на света, тази интелигенция забравя завинаги родината! Ще се опитам да се обоснова.
Сравнително скоро, след като дойдох в Англия, се случи нещо, което силно ме изненада. Оттогава мина доста време, а аз все го игнорирах. Но ето, че дойде моментът духът да излезе от бутилката.
Беше минало сравнително малко време след пристигането ми тук. Съответно нищо особено не ми се бе случило, защото градът, който избрахме със съпругата ми, не е никак голям. Не познавах никого и дните ми, макар и пъстри от впечатления, бяха доста сиви и еднообразни. Или иначе казано - липсваха ми познанства с други сънародници. След около два месеца на изолация най-накрая така желаните познанства се случиха. Първите българи, които срещнах, бяха от смесени бракове. Това бяха: Петър - университетски преподавател по компютърни системи, който беше женен (и все още е женен, разбира се) за англичанка; и Боряна - учителка по пиано, женена за англичанин. Петър имаше две деца; а Боряна - три. Веднага забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна говорят български. Това ме озадачи и веднага попитах защо не са научили децата си на български? Отвърнаха ми, че това не им е нужно. Помня, че после седмици наред се питах как ли се чувстват тези родители; тези, български родители, чиито деца говорят само английски?
След време се случи така, че, за моя радост, се запознах с още две, но този път изцяло български семейства. Тези семейства живееха (и все още живеят) в Екситър - съседния по-голям град до нас. Мъжете в тях са университетски преподаватели, а жените работят на добри длъжности. Всичко изглеждаше много хубаво, докато не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези изцяло български семейства също не говорят и дума български! Не издържах и се намесих. Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да отговарят, а когато ги питали на английски, те веднага отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с една действителна случка, за да придобиете представа колко нелепа е тази ситуация.
Бяхме се събрали с едното от току-що споменатите семейства на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорехме на български. Техните деца обаче говореха на нашите на английски. Жена ми се почуди: ''Е, хубава работа? Тук сме само българи, пък децата ни си говорят на английски?'' Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неловко мълчание. Аз обаче се включих и попитах: ''Защо позволявате това? По този начин децата ви ще загубят връзката с България!'' И знаете ли какво ми отговаря университетският преподавател? Каза ми: ''Е, и какво от това?'' Разбирате ли за какво страшно мислене става дума? ''Е, и какво от това?'' Неговите думи се запечатаха дълбоко в съзнанието ми.
Постепенно, с течение на времето, срещайки се с различни хора, аз започнах да приемам споменатата позиция - на отчужденост към българщината, не за правило, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени отново цялата ми нагласа. То се случи наскоро след тазгодишните Великденски празници и така силно ме провокира и натъжи, че съм убеден, че никога няма да го забравя.
В близост до нашата кооперация има голяма открита поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво, мястото се изпълва с много хора, които пекат различни меса на барбекютата, хранят се на открито и се забавляват.
След Светлия празник решихме и ние да си направим нещо като български Великден. Поканихме всичките си български приятели и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи - събрахме се шест български семейства. Аз посрещнах всички с поздрава: ''Христос Воскресе'' и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единия ми вика: "Абе, знае ли човек дали е така'', а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: ''Ама ти вярваш ли в тия работи?'' Истински голямата изненада обаче дойде малко по-късно. Тя се случи, когато установих, че децата на всичките тези шест български семейства не говорят изобщо български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно, за да се уверя, че е така. Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса защо децата им говорят само английски. Те ми отвърнаха, че така е било по-лесно за самите тях, т.е. за децата. Това за мен беше пълен абсурд. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говореха и подвикваха на английски!? Попитах една майка защо допуска това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, но още ми било рано. ''Не, никога няма да допусна това с децата си'', съпротивих се аз, а тя спокойно ми отвърна: ''Значи ще ги подложиш на излишен стрес''. Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, защото английските викове от тичащите наоколо наши, български, деца не ми даваха мира. И тогава дойде шокиращото обяснение на един от бащите (отново университетски преподавател в Екситър), който ще цитирам по памет: ''Е, и какво от това, че никога няма да знаят български? На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да иска човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубави работи. Ще имат парички и... пей сърце. Ти не си отскоро тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по-философски.'' Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. ''Прощавай, но не мога да се съглася с теб!'', апострофирах го аз. ''Ама какво толкова се изненадваш - продължи той - аз съм човек с доста контакти и познавам сигурно поне още двадесет българи, чиито деца също не говорят и дума български.'' След тези думи не намерих сили да продължа спора и замълчах. Другите гости на масата обаче напълно се съгласиха с него и даже вдигнаха наздравица.
Когато вечерта останах сам, се попитах, ако наистина така мислят повечето български интелектуалци емигранти, за какво всъщност иде реч? Ако всички престанат да учат децата си на български, какво ще стане с България? Или по-точно - какво ще остане от нея един ден?
Сега, преди да ме обвините в лицемерие, защото аз самият живея в Англия, а това знам, че е нормално да подразни някои, помислете за момент над този материален поглед на българина емигрант. Когато той вече е придобил онова, което е нямал в България, и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало никакъв световен катаклизъм. Без да е имало репресии... Просто той вече е станал друг човек. Превърнал се е, за няколко години, в ''нов'' човек. Той има пълен хладилник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е ''щастлив''. Погледнете сега към този ''красив'' образ и го запомнете. Защото ако един ден съдбата ви се стече така, че и вие се окажете от другата страна на границата, да не допуснете това да се случи и с вас.
Не казвам, че тези интелигентни емигранти трябва да се върнат в България. Не казвам, че трябва да я обичат. Нито пък, че трябва да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата автентична и уникална азбука. Животът е неприкосновен свещен дар и всеки сам избира как да премине през него. Аз просто се питам на глас кое е това, кое кара тези хора в един даден момент напълно да забравят за България? Кое ги отвращава дотолкова, че решават, че ще е добре да прекъснат завинаги пътя на техните деца към родината?
Трудно е да се посочи лекарството за това състояние, но не е толкова трудно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа основно в типичния нихилизъм на българина. Именно нихилизмът и всичко свързано с тази грозна поведенческа черта е нещото, което е най-страшно. И то е страшно, не защото косвено допринася за обезлюдяването на страната, аз затова защото очертава тази ужасна българска мисъл на успелия емигрант: ''Аз вече имам това, за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Аз не искам да имам нищо общо вече с тази страна?''
Един наивник обаче все още вярва и обича тази страна. Това е авторът на тези редове. (и аз знам, че не съм единствен). Този наивник от време на време пише за нея. Пише предимно с болка, но често и с надежда. Този наивник има една мечта. Една детска и доста наивна мечта. Тя е да види как България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните ценности и се събуждат от дългогодишната летаргия, а интелигентните емигранти постепенно променят мисленето си и започнат да учат децата си и на български.

Мартин РАЛЧЕВСКИ
Ексмът, Англия

Бел. ред. Още статии и коментари от Мартин Ралчевски може да прочетете в неговия блог: www.ralchevski.blogspot.com