Погледни, погледни ти към Кръста Господен...

Духовно послание, изпратено с Обич за всички, които носят в сърцето и душата си ОГРОМНА БОЛКА и търсят отговор на изключително болезнените си въпроси, отправени към Бога и Родината си...

Забележка: Нека не забравяме думите на Св. Симеон Нови Богослов, който говори за тези Божии чада, които са "духоносци" и когато говорят, "говорят не от себе си, а от Светия Дух!"

Това безценно Духовно послание е изпратено за духовна полза на всички нас, читателите!
...

Погледни, погледни ти към Кръста Господен!!!...

Погледни, погледни ти, Дете!!!...

Погледни към кървящите зеещи рани!!!...

Погледни ти във Мойто Сърце!!!... /2

То кърви, То кърви, То кърви непрестанно!!!...

И боли, и боли всеки миг!!!...

То, Сърцето Ми, цяло е в кърви обляно!!!...

То, Сърцето Ми, в огън пламти!!!... /2

В Свойта длан Аз поднасям Го Дар на Земята!!!...

В Свойта длан Аз поднасям Любов!!!...

Приемете Я Дар за сърцата кървящи!!!...

Приемете вий Мойта Любов!!!... /2

Тя ще стопли сърцата, кървящи от рани!!!...

Тя ще стопли и ваште души!!!...

Ще ви води по Стръмния Път към Небето!!!...

Ще ви води към Вечен Живот!!!... /2

03. 05. 89 г.

/сряда, 22.45 часа/

Мелодията на това Духовно послание е много нежна, много приятна и силно въздействаща...

...

Не, не ни е забравил Бог, както мисли авторът на публикуваните преди няколко дни размисли – не!

Ние сме Го забравили – ние, хората...

И не само че сме Го забравили, а сме "обърнали гръб" на Неговата Велика Жертвена Любов за спасението на всяка безсмъртна душа по лицето на тази Земя...

А ПОСЛЕ СТРАДАМЕ, СТРАДАМЕ, СТРАДАМЕ...

Страдаме дни, месеци, години...

Страдат сърцата и душите ни...

Бунтува се разумът ни...

Отиваме си от тая земя – наранени, обезверени, оскърбени дори от Родината си, която толкова много сме обичали... За процъфтяването на която сме отдали цялата си младост, цялата си творческа и физическа енергия – целия си живот...

...

А нима е виновна Тя, Родината ни, че ние, хората, сме избрали “друг път на развитие” – пътят на самоутвърждаването, на самодоказването, на самоизграждането, когато Бог е казал в Своето Слово, че без Него не може да вършим нищо, т.е. нищо добро и полезно, нищо трайно и праведно...

Затова и се отчуждихме от земята си... Затова и създадохме тези неравенства помежду си... Затова и забравихме онези хубави добродетели, които са ни завещали нашите деди през вековете...

...

Да, забравили сме ги, защото сме се превърнали в “народ непокорен”, ходещ по “недобър път”, както е посочил самият Бог в Своето Слово за такива, като нас:

“Весден простирах ръцете Си към непокорния народ, който ходеше в недобър път, по своите помисли...” (Исая 65:2).

...

Затова е нужно да осъзнаем грешката си, да се покаем за “недобрия си път” – пътят без Бога, който сме избрали съзнателно преди години за себе си и своите деца, за новите поколения, които ще дойдат след нас, и да се върнем отново към Своя Бог, на Когото ни остави сам Българският патриарх Евтимий Търновски при падането на България под робство...

Да се върнем при Него, както и днес сам Господ ни призовава:

“Обърнете се към Мене, казва Господ Саваот, и Аз ще се обърна към вас, казва Господ Саваот ”(Захария 1:3).

...

ДА, НУЖНО Е ДА ОСЪЗНАЕМ ОГРОМНАТА СИ ГРЕШКА КАТО НАРОД, НА КОГОТО САМ БОГ Е ПОДАРИЛ МИЛОСТТА СИ, СВЕТЛИНАТА СИ, СЛАВАТА СИ ДОРИ - ЧРЕЗ ВЕЛИКОТО ДЕЛО НА КНЯЗ БОРИС, БЪЛГАРСКИЯТ ПОКРЪСТИТЕЛ, НА СЛАВЯНСКИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ, НА ТЕХНИТЕ УЧЕНИЦИ - И ЗАЕДНО ВСИЧКИ НИЕ, КАТО ЕДИН НАРОД "С ЕДНО СЪРЦЕ И ЕДНА ДУША" ДА СЕ ПОКАЕМ, ДА ПОМОЛИМ БОГ ДА НИ ПРОСТИ, ДА ПРИЕМЕМ НЕГОВАТА ВЕЛИКА ПРОШКА И ЛЮБОВ, ЗА ДА ИМАМЕ ОТНОВО “СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА”, КОЯТО Е САМИЯТ БОГ, И ДА НЕ ХОДИМ ПОВЕЧЕ В МРАКА, Т.Е. ДА НЕ БЪДЕМ ПОВЕЧЕ ДУХОВНО НЕПРОСВЕТЕН НАРОД...

А ИМАЙКИ “СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА", ТО НИЕ ЩЕ ИМАМЕ И “СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА”, ТЪЙ КАКТО Е ОБЕЩАЛ САМИЯТ БОЖИЙ СИН:

“АЗ СЪМ СВЕТЛИНАТА НА СВЕТА; КОЙТО МЕ ПОСЛЕДВА, ТОЙ НЕ ЩЕ ХОДИ В МРАКА, А ЩЕ ИМА СВЕТЛИНАТА НА ЖИВОТА” ( Йоан 8:12).

...

Да, “Светлината на живота”!!!...

За Нея копнее всеки човек, но без “Източникът на Тая Светлина" не бихме могли да имаме Нея е живота си...

Не бихме могли...

Iarta-ma, Dumnezeul meu! - Elisabeta Ticuta

За тебе, Родино, ний бяхме герои!

"Какво сгрешихме, че сме наказани?"- размисли от книгата "Един живот- една съдба" на ветерана от войната Иван Гочев!

Иван Георгиев Гочев е роден на 18 октомври 1927 година в село Обручище, област Стара Загора. По-късно семейството му се премества в казанлъшкото село Горно Градище – село Кънчево. От 1941 година е жител на Казанлък, където завършва и средното си образование.

На 17 – годишна възраст постъпва доброволец на фронта в т. нар. „Народна гвардия” – ветеран от войната.

Редовен читател е в читалнята на библиотека „Искра”. Член е на местния пенсионерски клуб, в който е споделил голяма част от материалите си. Има над стотина статии, есета, разкази, фейлетони и стихотворения, както бе отразено в по-първата публикация за него.

Редовен доброволен сътрудник е на в-к „Наше село” в с. Кънчево.

Има съпруга и две дъщери, 4 внука и 4 правнука.

От 1987 година е пенсионер.

...

С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо?

Труден и непоносим стана животът на българските пенсионери. Тези, които си отдадоха младостта в строителството на някогашната ни цветуща страна България, сме неоценени. Днес те са почти вече забравени и непризнати са техните големи усилия и жертви за благоденствието на тази прекрасна страна.

Често си спомням с болка за изминалия ми 80-годишен живот, изпълнен с непосилен труд и лишения, все за доброто на Майка България. Едва още на 17 години отидох доброволец на фронта, в два национални обекта съм бил, в Хаинбоаз и ВЕЦ „Тъжа”,. Не помня в колко селскостопански бригади съм взимал участие, все в първите редици. Над 46 години имам трудов стаж без притурки в най-тежката професия – ковашката. Останах без очи и уши. Какво получих за този си непосилен труд, в който преминаха младите ми години? С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо? – с една нищожна пенсийка, не стигаща до никъде.

Не изпитвам съжаление за тези години, напротив: гордея се, защото те бяха изпълнени с възторг и щастие от голямото ми вдъхновение да дам и аз нещо от себе си за едно ново и щастливо начало, което се вписваше в историята ни.

Но нали ние бяхме първите, които строихме фабрики, заводи, магистрали; пробивахме влажни забои в тунели, завиряхме язовири? За тебе, Родино, ний бяхме герои!

Защо изчезна онази усмивка и щастие по лицата ни в тези последни останали години? Защо избледняха онези прекрасни добродетели, които имахме някога? Ще си спомняме за онази красива и цветуща България с болка, за нейните неповторими земни богатства. Ще сънуваме оживените си някога селца и паланки, днес почти обезлюдени, без стопани и всевъзможен добитък... Ще мечтаем отново да навлезем в бостаните, натъркаляни с едри и сочни дини и пъпеши. И това ми се беше присънило: навеждам се да откъсна сочна диня, но посегна ли към нея, тя се превръща в буца пръст. Гледаме ги сега по витрините, недостъпни за мнозина от нас. Очите ни се наливат със сълзи, устата ни засъхва, присяда ни от нещо на гърлото и ни иде да ревнем, че всичко това не е вече родно, не е вече наше.

А нагазиш ли из горските усои или се наведеш да утолиш жаждата си от някой студен извор, унасяш се в песента на славея, изпълваш се от щастие и като че ли ти се причува хлопатара на безбройните ни някога стада. Няма ги вече, наведи глава и тръгни по-нататък ти, нещастнико, и вместо отмора и щастие, отново ще ти се свие сърцето до болка, като гледаш безмилостно изсечените и обгорели от пожари стволове на дърветата.

А излезеш ли и на която и страна да се обърнеш, пред погледа ти е една жалка изоставена, забравена и разпродадена някога, прекрасна и неповторима страна – райска градина.

Топи се нацията на тази забравена от Бога и правителството ни страна. Кой е виновен за всичкото това голямо нещастие? Нима сме ние отново виновните, че не дадохме още от себе си, че не бяхме оценени, разбрани и признати от идващите след нас? Натъжени и с влажни очи отново се питаме: В какво сгрешихме ние, пенсионерите, че сме така наказани?

....

"В какво сгрешихме, че сме така наказани? - един изключително болезнен въпрос, отронил се от глъбините на човешкото сърце, толкова силно наранено и... огорчено...

Един въпрос, отправен към България - нашата прекрасна страна, "забравена от Бога"...

...

Но... дали Бог ни е забравил или ние сме Го изолирали от живота си?!!!...

Дали нашата скъпа България забравя чадата си?!!!... Едва ли...

Дали ние, хората, като цяло, не сме се отклонили в някаква "друга посока", която е пагубна за всички ни?!!!...

Дали ние не сме забравили ония изконни християнски добродетели, които ни правят хора - ИСТИНСКИ ХОРА НА ТАЗИ ЗЕМЯ?!!!...

Дали?!!!...

....................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

Колко сме станали различни!...

/Съкровени размисли от книгата "Един живот - една съдба" на ветерана от войната Иван Гочев, автор на над 100 статии, есета, фейлетони, разкази и стихотворения./

Унил глава, подпрян на дъсчената порта, Иван Бодура наблюдаваше с тъга падащите до него големи пожълтели листа на стария чинар.

Есен е, разделя се природата със своята премяна. Ето, отрони се голям лист от вековния ствол на старото дърво, поде го хладният есенен вятър, подхвърли го нагоре-надолу като полета на пъстрокрила пеперуда, докато падна в скута му като жалка простреляна птица. Отпусна пожълтяла снага, потръпна няколко пъти и сякаш издъхна.

Не е ли така и с човека, изминал своя земен път? Не е ли неговият живот един прекрасен лист от голямото човешко дърво? Стоеше така Бодура, замислен и захласнат в далечните спомени от доброто старо време - за седенките вечер, за пълните кошери с вакли агнета, за кръшните хора на мегдана, за песните на жетварките. Песни, които се пеят векове наред от нашите майки и баби.

...

Но най-често го мъчеше споменът за земята, за нивите с натежали житни класове, сякаш гледаше вълните на голямо море.Тази земя днес пустее никому ненужна. На която страна да се обърне, все пред очите му са обширните полета, потънали в бурени, забравени от хората – някогашните техни стопани. Сърцето му се свива от болка и му иде да заплаче. Та нали векове наред тя, земята, ни е кърмила, крепяла ни е живота?! Нали тя ни е носила и радост, и щастие, и вяра в утрешния ден?! Защо се получи така, че днес даже да я ненавиждаме? Колко народи са петимни за земя като нашата, а ние я имаме и мизеруваме?

Така улисан в спомените и разсъжденята си, Бодура потръпна, когато някой го бутна по рамото. Той извърна глава. Насреща му, изправил ръст, беше старият му приятел от детинство – Стефан „Чекмето”. Все същият, откакто го беше виждал преди десетина години – изтупан, загладен, сякаш е още тридесетгодишен.

- Здравей, Иване! Не мога да те позная, много си се състарил бе, човек! Кво ти е? Гледам бастун държиш, очила си сложил...

Снема Бодура очилата, изправя се и подава ръка за здрависване, но за негово голямо учудване, ръката му така си остава празна.

- Ами, да – отговаря Бодура накърнен. – Не можах на времето да си уредя живота като теб, не станах военен, а се залових за най-тежката работа, нали знаеш, че бях белязан. Ето ме сега – без очи и уши останах от огъня и шума на машините.

- Аз не мога да се оплача, добре съм и с очите, и с ушите. Ти колко стаж направи и колко пенсия взе?

- За 46 години едва 130 лева.Ти като бивш полковник, какво взе?

- Не са много, на тавана съм, но сега очаквам над 400- 500 лева. Ама и на туй съм доволен, работя още като охрана на една банка, дават и от там по нещо. А ти не се отчайвай, радвай се, че сме живи и здрави. Хайде, довиждане, че бързам!

...

Тръгна си бившият полковник, моят стар другар от детството. Досрамя го да поседне до мен, вероятно не му харесваше външния ми вид. Домъчня ми. Колко сме станали различни! Колко ни е озлобил животът! Защо забравихме тъй многото добродетели, които имахме? А пък аз на какво да се радвам – дали на здраве или на сносен живот? Такъв живот не пожелавам никому.

Така си каза Бодура и отново се унесе в спомените си.

...

Размисли, размисли, размисли...

Размисли за миналото и днес...

За благополучието и оскъдицата...

За вечната несправедливост на тая земя...

Несправедливост, която ние, хората, сами "създаваме" и толкова много страдаме от нея...

А там, пред Бога, всички сме равни - всички!!!...

Там делата ни говорят за всичко онова, което сме и което притежаваме...

Бъди Звезда - най-светла на Земята!!!...

Живеем ний в едно Прекрасно време!!!...
Живеем ний в един Прекрасен век!!!...
Във времето на Огнената Обич!!!...
Във времето на Силната Любов!!!...

Любов към Своята Родина Чудна,
понесла Всички, Всички Теготи;
понесла Робство, сълзи и въздишки,
понесла нашите тежки грехове!!!...
...
Пред Тебе Днес, Българийо Любима,
ний скланяме главите си с Любов;
пред Тебе ний смирено колeничим,
пред Твоя Свят Олтар на Бог Отец!!!...

Бъди Звезда - най-светла на Земята!!!...
Бъди Звезда, огряла Този Свят!!!...
Бъди Любов - най-силна за Децата!!!...
Бъди Престол на Бога Всемогъщ!!!...

...
Това Духовно послание за България е написано на 26.06.2011 г. / неделя/ - Денят, в който се чества паметта на Всички Български Светии.