"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

събота, 1 октомври 2011 г.

За тебе, Родино, ний бяхме герои!


"Какво сгрешихме, че сме наказани?"- размисли от книгата "Един живот- една съдба" на ветерана от войната Иван Гочев!

Иван Георгиев Гочев е роден на 18 октомври 1927 година в село Обручище, област Стара Загора. По-късно семейството му се премества в казанлъшкото село Горно Градище – село Кънчево. От 1941 година е жител на Казанлък, където завършва и средното си образование.

На 17 – годишна възраст постъпва доброволец на фронта в т. нар. „Народна гвардия” – ветеран от войната.

Редовен читател е в читалнята на библиотека „Искра”. Член е на местния пенсионерски клуб, в който е споделил голяма част от материалите си. Има над стотина статии, есета, разкази, фейлетони и стихотворения, както бе отразено в по-първата публикация за него.

Редовен доброволен сътрудник е на в-к „Наше село” в с. Кънчево.

Има съпруга и две дъщери, 4 внука и 4 правнука.

От 1987 година е пенсионер.

...

С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо?

Труден и непоносим стана животът на българските пенсионери. Тези, които си отдадоха младостта в строителството на някогашната ни цветуща страна България, сме неоценени. Днес те са почти вече забравени и непризнати са техните големи усилия и жертви за благоденствието на тази прекрасна страна.

Често си спомням с болка за изминалия ми 80-годишен живот, изпълнен с непосилен труд и лишения, все за доброто на Майка България. Едва още на 17 години отидох доброволец на фронта, в два национални обекта съм бил, в Хаинбоаз и ВЕЦ „Тъжа”,. Не помня в колко селскостопански бригади съм взимал участие, все в първите редици. Над 46 години имам трудов стаж без притурки в най-тежката професия – ковашката. Останах без очи и уши. Какво получих за този си непосилен труд, в който преминаха младите ми години? С какво ми се отплати ти, скъпа Българийо? – с една нищожна пенсийка, не стигаща до никъде.

Не изпитвам съжаление за тези години, напротив: гордея се, защото те бяха изпълнени с възторг и щастие от голямото ми вдъхновение да дам и аз нещо от себе си за едно ново и щастливо начало, което се вписваше в историята ни.

Но нали ние бяхме първите, които строихме фабрики, заводи, магистрали; пробивахме влажни забои в тунели, завиряхме язовири? За тебе, Родино, ний бяхме герои!

Защо изчезна онази усмивка и щастие по лицата ни в тези последни останали години? Защо избледняха онези прекрасни добродетели, които имахме някога? Ще си спомняме за онази красива и цветуща България с болка, за нейните неповторими земни богатства. Ще сънуваме оживените си някога селца и паланки, днес почти обезлюдени, без стопани и всевъзможен добитък... Ще мечтаем отново да навлезем в бостаните, натъркаляни с едри и сочни дини и пъпеши. И това ми се беше присънило: навеждам се да откъсна сочна диня, но посегна ли към нея, тя се превръща в буца пръст. Гледаме ги сега по витрините, недостъпни за мнозина от нас. Очите ни се наливат със сълзи, устата ни засъхва, присяда ни от нещо на гърлото и ни иде да ревнем, че всичко това не е вече родно, не е вече наше.

А нагазиш ли из горските усои или се наведеш да утолиш жаждата си от някой студен извор, унасяш се в песента на славея, изпълваш се от щастие и като че ли ти се причува хлопатара на безбройните ни някога стада. Няма ги вече, наведи глава и тръгни по-нататък ти, нещастнико, и вместо отмора и щастие, отново ще ти се свие сърцето до болка, като гледаш безмилостно изсечените и обгорели от пожари стволове на дърветата.

А излезеш ли и на която и страна да се обърнеш, пред погледа ти е една жалка изоставена, забравена и разпродадена някога, прекрасна и неповторима страна – райска градина.

Топи се нацията на тази забравена от Бога и правителството ни страна. Кой е виновен за всичкото това голямо нещастие? Нима сме ние отново виновните, че не дадохме още от себе си, че не бяхме оценени, разбрани и признати от идващите след нас? Натъжени и с влажни очи отново се питаме: В какво сгрешихме ние, пенсионерите, че сме така наказани?

....

"В какво сгрешихме, че сме така наказани? - един изключително болезнен въпрос, отронил се от глъбините на човешкото сърце, толкова силно наранено и... огорчено...

Един въпрос, отправен към България - нашата прекрасна страна, "забравена от Бога"...

...

Но... дали Бог ни е забравил или ние сме Го изолирали от живота си?!!!...

Дали нашата скъпа България забравя чадата си?!!!... Едва ли...

Дали ние, хората, като цяло, не сме се отклонили в някаква "друга посока", която е пагубна за всички ни?!!!...

Дали ние не сме забравили ония изконни християнски добродетели, които ни правят хора - ИСТИНСКИ ХОРА НА ТАЗИ ЗЕМЯ?!!!...

Дали?!!!...

....................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................