"Живея аз във приказния град чудесен!!!.. Живея аз във Китна долина!!!... Ухаеща на дивни аромати, на Розата - Царицата в Света!!!..."

петък, 30 септември 2011 г.

Колко сме станали различни!...


/Съкровени размисли от книгата "Един живот - една съдба" на ветерана от войната Иван Гочев, автор на над 100 статии, есета, фейлетони, разкази и стихотворения./

Унил глава, подпрян на дъсчената порта, Иван Бодура наблюдаваше с тъга падащите до него големи пожълтели листа на стария чинар.

Есен е, разделя се природата със своята премяна. Ето, отрони се голям лист от вековния ствол на старото дърво, поде го хладният есенен вятър, подхвърли го нагоре-надолу като полета на пъстрокрила пеперуда, докато падна в скута му като жалка простреляна птица. Отпусна пожълтяла снага, потръпна няколко пъти и сякаш издъхна.

Не е ли така и с човека, изминал своя земен път? Не е ли неговият живот един прекрасен лист от голямото човешко дърво? Стоеше така Бодура, замислен и захласнат в далечните спомени от доброто старо време - за седенките вечер, за пълните кошери с вакли агнета, за кръшните хора на мегдана, за песните на жетварките. Песни, които се пеят векове наред от нашите майки и баби.

...

Но най-често го мъчеше споменът за земята, за нивите с натежали житни класове, сякаш гледаше вълните на голямо море.Тази земя днес пустее никому ненужна. На която страна да се обърне, все пред очите му са обширните полета, потънали в бурени, забравени от хората – някогашните техни стопани. Сърцето му се свива от болка и му иде да заплаче. Та нали векове наред тя, земята, ни е кърмила, крепяла ни е живота?! Нали тя ни е носила и радост, и щастие, и вяра в утрешния ден?! Защо се получи така, че днес даже да я ненавиждаме? Колко народи са петимни за земя като нашата, а ние я имаме и мизеруваме?

Така улисан в спомените и разсъжденята си, Бодура потръпна, когато някой го бутна по рамото. Той извърна глава. Насреща му, изправил ръст, беше старият му приятел от детинство – Стефан „Чекмето”. Все същият, откакто го беше виждал преди десетина години – изтупан, загладен, сякаш е още тридесетгодишен.

- Здравей, Иване! Не мога да те позная, много си се състарил бе, човек! Кво ти е? Гледам бастун държиш, очила си сложил...

Снема Бодура очилата, изправя се и подава ръка за здрависване, но за негово голямо учудване, ръката му така си остава празна.

- Ами, да – отговаря Бодура накърнен. – Не можах на времето да си уредя живота като теб, не станах военен, а се залових за най-тежката работа, нали знаеш, че бях белязан. Ето ме сега – без очи и уши останах от огъня и шума на машините.

- Аз не мога да се оплача, добре съм и с очите, и с ушите. Ти колко стаж направи и колко пенсия взе?

- За 46 години едва 130 лева.Ти като бивш полковник, какво взе?

- Не са много, на тавана съм, но сега очаквам над 400- 500 лева. Ама и на туй съм доволен, работя още като охрана на една банка, дават и от там по нещо. А ти не се отчайвай, радвай се, че сме живи и здрави. Хайде, довиждане, че бързам!

...

Тръгна си бившият полковник, моят стар другар от детството. Досрамя го да поседне до мен, вероятно не му харесваше външния ми вид. Домъчня ми. Колко сме станали различни! Колко ни е озлобил животът! Защо забравихме тъй многото добродетели, които имахме? А пък аз на какво да се радвам – дали на здраве или на сносен живот? Такъв живот не пожелавам никому.

Така си каза Бодура и отново се унесе в спомените си.

...

Размисли, размисли, размисли...

Размисли за миналото и днес...

За благополучието и оскъдицата...

За вечната несправедливост на тая земя...

Несправедливост, която ние, хората, сами "създаваме" и толкова много страдаме от нея...

А там, пред Бога, всички сме равни - всички!!!...

Там делата ни говорят за всичко онова, което сме и което притежаваме...