Уважаеми читатели!
Тази "искрена изповед" е взета от сайта на "Всемирното Православие", в който сайт има открита специална антиабортна рубрика, в която може да бъдат прочетени изключително интересни материали, написани искрено и затрогващо / http://www.globalorthodoxy.com/2011-10-12-19-06-57/393-2011-10-12-18-40-57/62256-kak-otidoh-da-pravq-abort.html /.
Един от тези интересни материали е следният:
КАК ОТИДОХ ДА ПРАВЯ АБОРТ
Петък, 06 Април 2012 10:30 | Написано от www.taday.ru Превод от руски: пресцентър „Всемирното Православие”
АБОРТЪТ Е УБИЙСТВО
Имах вече две поотраснали деца, и изведнъж се оказа, че съм бременна трети път. Трябваше да прекъсна живота му. Нямах друг изход. Повярвайте, случва се и това.
Оказа се, че абортът е платена услуга. И струва доста. Разбира се, много жени разсъждават иначе: операцията ги избавя от проблем и за това действително човек може да заплати. Но не зная защо на мен ми се стори парадоксално.
При все това отидох в гинекологичното отделение на болницата. Преди няколко години бях лежала тук с първата ми дъщеря, за задържане. Помня как с другите бъдещи майки обсъждахме „абортаджийките”. Говорехме, че на някои от нас им е дори трудно да забременеят, някои не могат да си износят детето, но не губят надежда, а те...ние пък ...никога не бихме го направили! И ето сега това „никога” се случи с мен.
Обикновено жените, които ще правят аборт, чакат операцията в обособена зала, отделно от майките. Така е по-спокойно за всички. Този път в залата бяхме четири души. И в съседната – трима. Общо седем. Тогава се опитах да пресметна: операциите се правят всеки работен ден. Да предположим, че в годината има двеста такива дни. Колко хора убиват в отделение като това? А колко в цялата страна? Едно е да четеш статистика, а друго – да разбереш от собствен опит.
Съседките ми по стая се оказаха жена на тридесет и пет години, още една малко по-млада и друга съвсем младичка - двадесетгодишно момиче. Процедурата закъсняваше и ние се заговорихме. Оказа се, че всяка имаше свои, напълно убедителни причини да дойде тук. Първата (ще я наречем Лариса) вече имаше дете, петгодишно момченце. Тя не искаше повече деца. „То това да успея да отгледам, да отхраня”, - казваше тя. Не изглеждаше бедна, напротив, беше добре облечена, носеше скъпи накити, и въобще изглеждаше доста елегантно. Втората (нека да бъде Светла) беше родила неотдавна първото си дете, преди по-малко от година, затова второ, по думите й, „й е още рано да ражда”. Третата, младичката (да кажем, Наташа) беше на път да абортира за втори път. Нямаше още деца. С мъжа й съвсем наскоро си купили апартамент, но не успели да го ремонтират. И само заради това тя „още” не искаше да ражда.
Седяхме на леглата, разговаряхме, дори се смеехме. Но мен не ме напускаше усещането за грубостта и абсурдността на ставащото. Ето четири млади жени. Всяка си имаше своя причина и я смяташе за много важна. Но това не отменяше факта, че възнамерявахме да извършим убийство. При това можехме дори да се смеем. Въобще човекът е странно същество, пълно с противоречия и контрасти.
Дойде лекарката, обясни за операцията, за това какви лекарства да се пият след нея, за усложненията. Беше спокойна и делова. За нея това беше поредният работен ден. След това влезе санитарката, възрастна жена, незапомняща се и донякъде грубовата. Нареди ни да оправим леглата, така че после да бъде по-удобно да ни пренесат от количката, както сме безчувствени, не излезли от упойката, и ни каза в какъв вид трябва да се явим в операционната. Беше ясно, че и за нея тази работа е рутинна, съвсем обикновена. Ако все пак ни упрекваше, това беше заради нашата „невнимателност”. Вълнуваше я не нравствената, а битовата страна на въпроса.
След това ни оставиха отново сами. Чакането беше много мъчително. Работата беше дори не в това, че заради предстоящата упойка не бяхме яли нищо от сутринта, а че ни се искаше по-скоро да се отървем от всичко това. За да мине времето, заприказвах с Наташа, младичката. Оказа се, че всъщност на нея й се искаше да има дете. С мъжа й били женени вече половин година, а втори път отлагат, защото все още не е дошло времето, все още има други неща. На родителите си тя дори нищо не била казала, тъй като щели да я накарат да остави детето. Но след като веднъж с мъжа й са решили – край. Тя говори дълго, като че убеждаваше сама себе си. Опитвах се да й обясня, че ремонтът не може да бъде причина да направи аборт, но разбирах, че нямам моралното право да я разубеждавам: с какво бях по-добра от нея? Ако бях проявила тогава повече настойчивост, можеше да бъде спасен един живот
Започна се. Отначало оперираха жените от другата зала. Ние само чувахме как се движи количката по коридора. Бях отново поразена. Всичко ставаше много бързо. Звукът от колелата по теракотените плочки се разнасяше през всеки пет минути, ако не и по-често. Излизаше, че самата процедура трае всичко на всичко две-три минути. Какво е това в сравнение с цял един живот, който би могъл да изживее този нероден човек.
Започнаха да извикат и от нашата зала. Видях как жените отиваха и как ги возеха обратно, как ги преместваха на леглото, слагаха им на корема пакет с лед, покриваха ги с одеяло, и ме обхвана ужас. Не, това не беше страх от болката или от нещо друго, а именно ужас от ставащото пред очите ми.
Извикаха ме. Преминах през коридора, влязох в операционната, легнах на стола. Лекарката се обърна, приготвяше инструментите. Медицинската сестра дойде да ми сложи упойката. И тук мен ме втресе, затреперих с цялото си тяло, така че стана забележимо. Сестрата ме попита какво ми е. Нямаше време да разговаря, но не можеше да не попита. В този момент разбрах, разбрах всичко. Разбрах, че никога, за нищо на света, при никакви обстоятелства, колкото и лоши да бъдат, не бих убила детето си. Това надвишаваше силите ми. Това беше невъзможно. „Не искам” – ето всичко, което можах да кажа. Знаех, че още миг и ще ми сложат упойката, и вече нищо няма да мога да променя. Но успях, спасих го.
Върнах се в залата и заплаках. Плачех от щастие, че детето ми си е с мене, то е тук, зная, че е в мене, и че ми е благодарно. Плачех за всички тези, които не бяха успели да спасят своето. За тези жени, които бяха заедно с мен, и за тези, които са били преди мен, и които ще бъдат тук, на това легло след това.
В този момент Наташа извика. Упойката беше минала, тя беше вече в съзнание, но не напълно още. Онова, което тя се опитваше да скрие от самата себе си, избухна. Тя молеше да й върнат детето, мяташе се в леглото, опитваше се да стане и да го търси. Това може би беше най-страшното, което бях виждала в живота си. Плачът на майката по убитото й дете. То й беше нужно, но, подчинявайки се на лъжливи представи за това какво е правилно и какво неправилно в този живот, кое е важно и кое може да почака, тя се беше лишила от него. И не можеше да си го прости.
Моето момченце е вече на четири месеца. Умее да се преобръща от гръб на коремче и се опитва да сяда. Ако това ви се струва твърде лесно, трябва да ви кажа, че за момченце на такава възраст това е сериозно постижение. Може би го обичам малко повече от другите ми деца, защото го изстрадах.
...ДА, АБОРТЪТ Е УБИЙСТВО - ЗНАЕМ ЛИ ТОВА?
Отново предоставям на вниманието на читателите източника на тази публикация, от която също са взети и снимките, като благодаря най-сърдечно на Д-р Росица КОЛЕВА - гл. редактор на сайта на "Всемирното Православие"!
http://www.globalorthodoxy.com/2011-10-12-19-06-57/393-2011-10-12-18-40-57/62256-kak-otidoh-da-pravq-abort.html
