Земята ни...

Земята ни е цялата

във рани...

Земята ни умираща

кърви...

Кърви сърцето й –

то цялото във рани,

нанесени от нашите

“стрели”...

Стрелите? – те са думите

отровни,

изречени от болка

и от гняв...

Стрелите? – те са нашите

окови –

окови на позорните

дела...

Земята ни, земята ни

любима -

скърби, скърби за Своите

Деца...

Скърби във Своята агония

предсмъртна,

изгаряща от обич Тя –

към нас...

...

А ние? – Нейните Деца

Любими...

А ние сме бездушни

същества,

заспали сън вековен –

непробуден,

а мислим, че сме

“земни божества”....

Нима така бездушни

ще останем???...

Нима така заспали

ще сме ний???...

Нима Земята си така ний

ще оставим -

дори в последния,

в предсмъртния й

миг???...

Не!!!...Не!!!...Не!!!...

Земята си ний трябва

да спасиме

от своите жестоки

грехове!!!...

Земята си ний трябва

да прегърнем,

но с Нови,

с Чисти,

с Любящи

Ръце!!!...
Детелина